Лекарят излезе и Борн заговори на Фонтен.
— Готови ли сме?
— Готови сме — отговори французинът, усмихващ се на огромната, внушителна, съвсем озадачена млада чернокожа жена. — Какво ще правиш с всички тези пари, които ще спечелиш тази вечер, скъпа?
Момичето се изкиска срамежливо. Широката й усмивка бе озарена от белите зъби.
— Имам добър приятел. Ще му купя прекрасен подарък.
— Това е чудесно. Как се казва приятелят ти?
— Ишмаел, сър.
— Да вървим — каза твърдо Джейсън.
Организацията на плана беше лесна и, подобно на повечето добри стратегии, независимо колко сложни са, той беше прост за изпълнение. Разходката на стария Фонтен из околностите на Транкуилити Ин бе по точно определен маршрут. В началото на бавната и мъчителна обиколка Фонтен и младата жена се върнаха във вилата му, за да види той, както можеше да се предположи, болната си съпруга преди задължителната му вечерна разходка със здравословна цел. Движеха се по осветената главна пътека, като от време на време прекосяваха поляните под светлините на прожекторите, но постоянно в полезрението на наблюдаващите ги. Един стар, капризен човек, който тръгваше накъдето му хрумне, за голяма досада на придружителката му. Те представляваха позната гледка — немощният, сприхав, седемдесетгодишен старец, укоряващ своя пазач.
Двамата бивши командоси — единият доста нисък, а другият твърде висок, бяха избрали цяла поредица от спирки между различните точки, където, ако се наложеше, французинът и неговата „сестра“ трябваше да тръгнат в различни посоки. Когато старият човек и момичето поеха за поредния етап от разходката, вторият командос изпревари колегата си в тъмнината и забърза към следващата точка от маршрута. Той използваше невидими пътеки, които само двамата знаеха или можеха да изберат, като например тази оттатък стената покрай брега, която минаваше над преплетения тропически храсталак и стигаше до вилите. Чернокожите пазачи се катереха като два огромни паяка в джунгла, лазеха бързо и с лекота от някой клон към камък или пълзящо растение и при това спазваха темпото на двамата души, които следяха. Борн следваше втория мъж с радио, включено на приемане, от което изригваха ядните думи на Фонтен.
Къде е другата сестра? Онази, хубавката, младата, която се грижеше за жена ми? Къде е? Не съм я виждал цял ден! Натъртените фрази се повтаряха отново и отново с все по-голяма враждебност.
Джейсън се подхлъзна. Беше пленен! Намираше се оттатък крайбрежната стена и левият му крак бе попаднал в дебели преплетени увивни растения. Не можеше да го освободи — не му достигаше сила! Раздвижи глава, рамене. Гореща, остра болка се стрелна през врата му. Това е нищо. Тегли, дърпай, късай! Чувстваше, че белите му дробове изгарят от усилието, а кръвта му измокри ризата. Но успя да се освободи и отново се запромъква.
Внезапно бликнаха светлини, цветни светлини, които преливаха оттатък стената. Те стигаха до пътеката, водеща към параклиса — червени и сини потоци светлина, заливащи входа на запечатания храм на Транкуилити Ин. Той бе последната цел, преди обратния път към вилата на Фонтен, място, където всички единодушно бяха решили, че французинът може да поспре, за да си поеме дъх, но не и за нещо друго. Сен Жак бе разположил там пазач, за да предотврати влизането в разваления параклис. Тук не трябваше да има никакъв контакт. Тогава Борн чу по радиото думите, които трябваше да отпратят фалшивата сестра от фалшивия й повереник.
— Махни се от мен! — изкрещя Фонтен. — Не ми харесваш. Къде е другата сестра? Какво сте направили с нея?
Напред бяха двамата командоси, приведени един до друг под стената. Те се обърнаха и погледнаха Джейсън — лицата им изглеждаха зловещо от цветните светлини и му казваха нещо, което той знаеше прекрасно. От този момент нататък той трябваше да взема всички решения. Бяха го съпроводили и довели до врага му. Останалото зависеше от него.
Неочакваното рядко обезпокояваше Борн. Но този път не беше така. Дали Фонтен не бе сбъркал? Дали старецът беше забравил за пазача от хотела и бе предположил погрешно, че той е човекът на Чакала? Може би старческите му очи го бяха подвели и бяха взели охраната не за когото трябва? Всичко беше възможно, но като се има предвид миналото на французина, животът му на човек, който винаги оцелява, и състоянието на пъргавия му мозък, такава грешка беше нереална.
Тогава в съзнанието му се избистри друга възможност, от която му прилоша. Дали пък пазачът не е бил убит, подкупен или заменен с друг човек? Карлос бе майстор да преобръща нещата. Разправяше се, че е изпълнил договора си за убийството на Ануар Садат, без да гръмне дори веднъж. Просто бе заменил охраната на египетския президент с неопитни наемници и си бе възвърнал десетократно пръснатите из Кайро пари от антиизраелски съмишленици в Средния изток. Ако това беше истина, акцията на остров Транкуилити за него бе детинска игра.