Тъмнината в далечния край на паркинга бе разцепена от предните фарове на приближаваща се лимузина, която свърна и направи полукръг към аналитика от ЦРУ, като го накара да затвори очи — светлината, пречупена през дебелите стъкла на очилата му, бе нетърпимо болезнена. Трябваше да разясни на тези хора своите разкрития. За него те означаваха нещо, което щеше да му осигури път към един живот, за който той и жена му бяха само мечтали. Пари. Не бюрократичните трохи, а истински пари. Образование в най-добрите университети за техните внуци, вместо щатските колежи и изпросената стипендия, вървяща ръка за ръка с държавната заплата на бюрократа — бюрократът, който беше толкова по-добър от всички останали край него, че бе достоен за съжаление. Десоул Тихия вол, както го наричаха. Но не му плащаха за опитността. Същата опитност, заради която не можеше да отиде на работа в частния сектор и която го обвързваше с толкова много правни ограничения, че не можеше да я приложи никъде другаде. Някой ден онези от Вашингтон щяха да разберат. Този ден нямаше да настъпи, докато е жив — дължеше това на шестте си внуци. Новата „Медуза“ му кимна щедро и съучастнически и неговата горчивина заговори.
Разсъди, че решението му не е по-неетично от това на десетките членове на персонала на Пентагона, които ежедневно напускаха Арлингтън и отиваха в прегръдките на корпорациите на техни стари приятели от отбранителната промишленост. Както му беше казал веднъж един полковник от армията: „Ще работиш сега, а ще ти бъде платено по-късно.“ Господ е свидетел, че Стивън Десоул работи цял живот самоотвержено за страната си, но тя не му отвърна със същото. Въпреки това, мразеше името „Медуза“ и почти никога не го използваше, защото то беше символ от друго време — злокобен и подвеждащ. От измамите и продажността на бароните-разбойници изскочиха големите петролни и железопътни компании, но сега те вече не бяха онова, което бяха някога. Може „Медуза“ да е била родена от корупцията на опустошения от войната Сайгон, но онази „Медуза“ вече не съществуваше; тя беше заменена с десетина различни имена и компании.
— Ние не сме чисти, господин Десоул, и никой контролиран от Америка международен конгломерат не е — каза човекът, който го беше наел. — Освен това, истина е, че търсим нещо, което някои могат да нарекат нечестно икономическо предимство, основаващо се на поверителна информация. Тайни, ако искате. Виждате ли, налага ни се да го правим, тъй като нашите конкуренти в Европа и Далечния изток по същество разполагат с такава информация. Разликата между тях и нас е, че техните правителства ги поддържат, а нашето — не… Сделки, господин Десоул, сделки и печалба. Това са основните цели, които трябва да преследваме. Може „Крайслер“ да не харесва „Тойота“ но проницателният господин Якока не призовава Токио да бъде нападнат по въздуха. Поне засега. Той намира начини да обедини усилията си с японците.
„Да!“ — размисли Десоул, щом лимузината спря на няколко метра от него. Това, което бе направил за „корпорацията“, както предпочиташе да я нарича, съпоставено с онова, което направи за Компанията, може да се смята дори за великодушно. Все пак, печалбата е много по-желателна от бомбите… а внуците му щяха да отидат в най-изисканите училища и университети в страната. От лимузината излязоха двама мъже и тръгнаха към него.
— Как изглежда този Уеб? — попита Албърт Армбрустър, председател на Федералната търговска камара, докато вървяха по края на паркинга.
— Имам само описанието на градинаря, който се е бил скрил зад оградата на около десетина метра.
Десоул разказа това, което бе успял да сглоби.
— Кои са най-близките хора на този Борн-Уеб, с кои работи? — попита непознатият сътрудник на председателя — нисък набит мъж с проницателни тъмни очи и черни вежди под черната коса.
— Те са двама. Единият е куц и е бивш полеви офицер. Казва се Конклин, Александър Конклин. Другият е психиатър — Морис Панов.
— Къде са те? — попита отново мъжът, който беше един от нюйоркските шефове на мафията.
— О, невъзможно е да се доберете до който и да е от двамата, нито да разговаряте с тях. Те са стриктно охранявани.
— Не питах за подробностите, paisan, попитах къде се намират те.
— Ами Конклин живее във Виена в сграда, собственост на Управлението, в която не може да проникне никой, а службата и апартаментът на Панов са под денонощно наблюдение.
— Ще ми дадеш адресите, нали?