— Това се нарича загриженост. Тя винаги е била загрижена за теб — дори когато си бил „порта“.
— Да, Мари е страхотна.
— Дори нещо повече. Обади й се след няколко часа и ги върни тук. За тях това е най-безопасното място.
— А ти? Как ще стигнеш до Париж? Връзките с Антигуа и Мартиника са ужасни и понякога са изцяло резервирани няколко дни предварително.
— И без това не мога да ползвам тези полети. Трябва да пристигна тайно и под чуждо име. Един човек във Вашингтон ще измисли как. Трябва да го направи.
Александър Конклин изкуцука от малката кухня в апартамента на ЦРУ във Виена с лице и глава, от които капеше вода. В доброто старо време, преди дните, удавени в произведенията на спиртните фабрики, щом нещата почнеха да стават прекалено трудни, и то прекалено бързо, той напускаше спокойно кабинета си — където и да се намираше, и се отдаваше на един неизменен ритуал. Намираше най-добрия ресторант за бифтеци, поръчваше си две сухи мартинита и дебел къс недоизпечено месо с възможно най-мазните картофи от менюто. Съчетанието между усамотението, ограниченото количество алкохол, кървавото парче месо и най-вече — мазните картофи, му действаше толкова успокоително, че всички изтощителни, сложни противоречия, изпълнили трескавия му ден, се избистряха и разумът му вземаше връх. Връщаше се в кабинета си, независимо дали той беше в приятен апартамент на Бегрейвия Скуеър в Лондон или в някой бардак в Катманду, с множество решения в главата. Веднъж бе споменал за това гастрономическо явление на Mo Панов, който бе изкоментирал кратко: „Ако не загинеш заради лудата си глава, то това ще стане заради стомаха ти.“
Но сега, поради посталкохолния вакуум и различни други пречки, като високия холестерин и тъпите малки триглицериди, каквото и да представляваха те, трябваше да търси друг изход. И той дойде съвсем случайно. Една сутрин по време на разпитите на иранските контри, които за него се бяха превърнали в най-забавното предаване, телевизорът му угасна. Включи вбесен портативното радио, което не бе ползвал от месеци, а може би и от години — телевизорът имаше вградена радиокомпонента, също повредена по това време. Но батериите на радиото отдавна бяха изтекли и образували бял налеп. Отиде до кухненския телефон, като знаеше, че телевизионният техник, комуто бе направил няколко услуги, щеше да дотърчи веднага, щом му позвъни. За жалост, обаждането му само отприщи една изпълнена с неприязън реч, произнесена от съпругата на техника, която се разкрещя, че съпругът й, „чукачът на клиентки“, е избягал с някаква „похотлива богата черна кучка от Ембаси Роу!“ (Заир, както се установи после по документи от Пуерта Валярта.) Конклин се втурна в кухнята, усещайки как апоплексията му се усилва. Отиде до мивката, тъй като на перваза на прозореца над нея стояха хапчетата му за регулиране на кръвното налягане, и пусна студената вода. От крана изригна към тавана мощна струя, която обля цялата му глава. По дяволите! Шокът го поуспокои и той си спомни, че кабелната телевизия щеше да препредаде тази вечер целите разпити. Повика съвсем щастлив водопроводчика, излезе и си купи нов телевизор.
И от тази заран винаги, когато собственият му бяс или светът го побъркваха, той навеждаше глава в кухненската мивка и я подлагаше на студената вода. Така беше направил и тази сутрин. Тази проклета, шибана сутрин!
Десоул! Убит при злополука на безлюден селски път в Мериленд в четири и половина същата сутрин. Какво, по дяволите, беше правил Стивън Десоул, човек, в чиято шофьорска книжка е посочено ясно, че страда от кокоша слепота, на някакъв черен път извън Анаполис в четири и половина сутринта? И след това в шест часа се обади Чарли Касет — един разярен Чарли Касет, който обикновено бе доста хладнокръвен, и му каза, че ще пипне главнокомандващия на НАТО и ще му поиска обяснение за секретната факс-линия между него и мъртвия началник на тайните отчети, който не беше жертва на злополука, а на убийство! Освен това ще е най-добре един полеви офицер в оставка, наречен Конклин, да му каже всичко, което знае за Десоул и Брюксел, и за цялата тази история, иначе така нареченият полеви агент в оставка и неговият неуловим приятел Джейсън Борн да не разчитат повече на нищо. И тогава, като връх на всичко, позвъни Айвън Джакс. Черният лекар от Ямайка каза, че иска да върне тялото на Норман Суейн там, където е било намерено, защото не желаел да се забърка в нов провал в Управлението. „Но не става въпрос за Управлението“ — извика наум Конклин. Не можеше да обясни на Айвън Джакс истинската причина, поради която бе потърсил помощта му. „Медуза“. И Айвън Джакс не можеше просто така да върне тялото в Манасас, тъй като по нареждане на федералните власти, а всъщност — по нареждане на един полеви агент в оставка, използващ съответните кодове, на което нямаше право, полицията бе запечатала имението на генерал Норман Суейн без всякакви обяснения.