— Какво да правя с тялото? — изрева Джакс.
— Дръж го на студено, предполагам, че така би желал Кактус.
— Кактус? Бях с него цяла нощ в болницата. Ще се оправи, но не знае какво, по дяволите, става, нито пък аз.
— Ние, хората от тайните служби, не винаги можем да обясняваме всичко — каза Алекс и се намръщи, докато изговаряше тези глупави думи. — Ще ти се обадя.
И така — той бе отишъл в кухнята и бе поставил главата си под течащата студена вода. Какво ли още имаше да се случи? И, естествено, телефонът иззвъня.
— Печени киселици — рече Конклин със слушалка на ухото.
— Изведи ме оттук — каза Джейсън Борн. В гласа му нямаше и следа от Дейвид Уеб. — Трябва да отида в Париж!
— Какво се е случило?
— Той избяга, ето какво стана, и аз трябва да пристигна в Париж нелегално — никакви имиграционни власти, никакви митници. Оплел ги е всичките и не мога да му позволя да ме проследи… Алекс, слушаш ли ме?
— Десоул беше убит миналата нощ, убит при злополука, която не е била никаква злополука, около четири часа сутринта. „Медуза“ засяга обръча.
— Не ми пука въобще за „Медуза“! За мен това е история и ние направихме ненужен удар. Искам Чакала и имам откъде да започна. Мога да го намеря, да го хвана!
— И ме оставяш с „Медуза“…
— Ти каза, че искаш да стигнеш по-високо и че ми даваш само четиридесет и осем часа, докато го направиш. Придвижи часовника напред. Времето изтече, така че иди още по-високо, само ме измъкни оттук и ме хвърли в Париж.
— Ще искат да разговарят с теб. — Кои?
— Питър Холанд, Касет или някой друг… Министърът на правосъдието, Господи, самият президент.
— За какво?
— Ти, а не аз, разговаря надълго и нашироко с Армбрустър, със съпругата на Суейн и с онзи сержант, Фланаган. Аз само използвах няколко кодови думи, които отприщиха Армбрустър и посланик Аткинсън в Лондон, но те не казаха нищо съществено. А ти получи пълна представа за картината. Затова трябва да говорят с теб.
— И да зарежа Чакала?
— Само за ден, най-много за два.
— По дяволите, не мога да се съглася. Защото няма да стане така и ти го знаеш! Веднъж завърнал се, аз се превръщам в тяхна материална собственост, разкарвана от един закрит разпит на друг. А ако откажа да им сътруднича, ще бъда арестуван. Невъзможно е, Алекс. Имам собствена последователност на приоритетите и начело на нея е Париж!
— Чуй ме — каза Конклин. — Има неща, които мога да контролирам, и други, които не мога. Нуждаехме се от помощта на Чарли Касет и той ни я осигури. Но Чарли не е човек, комуто можеш да се довериш. Той знае, че смъртта на Десоул не е злополука — човек с кокоша слепота не предприема петчасово пътуване в четири часа сутринта, и освен това знае, че на нас ни е известно много повече относно Десоул и Брюксел от това, което му казваме. Ако искаме да разчитаме на помощта на Управлението, а тя ни е необходима, за да можем да те качим на някой военен или дипломатически полет за Франция и един Господ знае какво още, докато си там, не мога да пренебрегна Касет. Ще ни настъпи и според разбиранията си ще бъде прав.
Борн мълчеше. Чуваше се само дъхът му.
— Разбирам положението. Кажи на Касет, че ако ни осигури всичко, за което помолим отсега нататък, ще му дадем… не, аз ще му дам достатъчно информация за Министерството на правосъдието — искам ти да останеш колкото може по-чист. Така то ще може да тръгне след някоя от най-големите риби в правителството, като предположим, че правосъдието не е част от Горгона… Ако искаш, добави, че ще включа местонахождението на едно гробище, което може да се окаже поучително.
Беше ред на Конклин да запази мълчание за малко.
— Може да поиска повече от това, като се имат предвид сегашните ти действия.
— О?… Разбирам. За всеки случай, ако стане така, че загубя. Добре, можеш да му кажеш също, че щом пристигна в Париж, ще наема стенограф и ще издиктувам всичко, което знам, всичко, което съм научил и ще го изпратя на теб. Вярвам, че Свети Алекс ще им го предаде. Може би по една-две страници, за да запазим отзивчивостта им.
— Ще се оправя с това… А сега да поговорим за Париж. Доколкото си спомням, Монсера е близо до Доминика и Мартиника, нали?