— Къде има телефон?
— Не сега. В два часа вашингтонско време. Имате повече от час. Няма да се прибере преди десет.
— Каза ли за какво става дума?
— Мисля, че се опитва да разбере. Много е разстроен.
Стаята в „Пон Роял“ на Рю Монталамбер беше малка и в един уединен ъгъл на хотела. За да стигне до нея, трябваше да вземе бавния, шумен асансьор до последния етаж и да мине през два тесни, пресичащи се коридора. Всичко това допадаше на Борн. Напомняше му за пещера в планината — отдалечена и безопасна.
За да убие минутите, докато станеше време да се обади на Алекс, той се разходи по близкия булевард Сен Жермен и направи необходимите покупки. Към различните тоалетни принадлежности се присъединиха няколко дрехи. Обикновените доче-ни панталони изискваха летни ризи и леко яке; тъмни чорапи — маратонки — които да бъдат тътрени и омърляни. За щастие нямаше нужда да увещава стария Бернардин да му подсигури оръжие. Докато пътуваха от Орли към Париж, французинът отвори мълчаливо жабката на колата, извади запечатана кафява кутия и я подаде на Джейсън. Вътре имаше автоматичен пистолет и две кутии патрони. Под тях лежаха тридесет хиляди франка, грижливо сгънати, с различни деноминации, равняващи се приблизително на пет хиляди долара. Американски.
— Утре ще уредя начин да разполагате със средства винаги, когато стане необходимо. Разбира се, в определен лимит.
— Никакви лимити — бе възразил Борн. — Ще накарам Конклин да ви преведе сто хиляди и, ако се наложи, още сто хиляди. Само трябва да му кажете къде.
— От фонд „Непредвидени разходи“?
— Не. Мои средства. Благодаря за пистолета.
Той тръгна обратно към Монталамбер и хотела с пазарски торби в двете си ръце. След няколко минути във Вашингтон щеше да бъде два следобед или осем вечерта в Париж. Докато вървеше бързо по улицата, се стараеше да не мисли какви ли новини има Алекс — направо невъзможно за него. Щеше да полудее, ако се беше случило нещо с Мари и децата! И все пак — какво би могло да стане? Вече трябваше да са отново на остров Транкуилити и за тях нямаше по-безопасно място. Нямаше! Бе сигурен в това. Когато влезе в асансьора и прехвърли торбите в дясната си ръка, за да натисне бутона за своя етаж, усети пробождане във врата. Изохка — вероятно бе направил прекалено рязко движение и беше опънал шевовете. Не почувства да потича кръв; този път беше само предупреждение. Втурна се по двата тесни коридора към стаята си, отключи вратата, хвърли пазарските торби на леглото и с три крачки се озова при бюрото с телефона. Конклин бе удържал на думата си. Телефонът във Виена, Вирджиния, бе вдигнат при първото иззвъняване.
— Алекс, аз съм. Какво се е случило? Мари?…
— Не — прекъсна го рязко Конклин. — Говорих с нея по обед. Върнала се е с децата в хотела и е готова да ме убие. Не повярва на нито една дума от това, което й казах, и се каня да изтрия лентата. Не съм чувал такъв език, откакто бяхме в делтата на Меконг.
— Разстроена е…
— Аз също — прекъсна го Алекс, без да обърне внимание на думите на Борн. — Mo изчезна.
— Какво?
— Това, което чу. Панов го няма, изчезнал е.
— Боже мой, как? Та той е охраняван всяка минута!
— Опитваме се да изясним нещата. Затова ме нямаше — бях в болницата.
— Болницата?
— Бил е на психиатричен сеанс с един военен тази сутрин и после не се е върнал в командата си. Изчакали около двадесет минути и след това тръгнали да търсят него и охраната му, защото е имал стриктно определено разписание. Казали им, че си бил тръгнал.
— Но това е безумие!
— И става още по-безумно и страшно. Старшата сестра на етажа каза, че някакъв военен лекар хирург отишъл до бюрото й, показал й удостоверение за самоличност и й поръчал веднага да предаде на доктор Панов, че има промяна в маршрута, по който трябва да мине, и че трябвало да използва изхода в източното крило, тъй като се очаквал протестен поход по улицата откъм главния вход. Източното крило има коридор към психиатричното отделение, различен от този към главното фоайе, но въпреки това хирургът използвал главния вход.
— Върнал се е повторно?
— Минал по коридора точно покрай нашия човек от охраната.
— И очевидно е излязъл по същия път, заобиколил е и е влязъл през източното крило. Нищо необичайно. Лекар с разрешително за отделение с ограничен достъп влиза и излиза и докато е вътре, дава фалшиви инструкции… Но, за Бога, Алекс, кой стои зад това? Карлос се е върнал тук, в Париж. Намери това, което търсеше във Вашингтон — мен, нас. Не се е нуждаел от нищо повече!
— Десоул — каза тихо Конклин. — Десоул знаеше за мен и Mo Панов. Заплаших Управлението от името на двама ни, а Десоул беше в заседателната зала.