— Не те разбирам. За какво говориш? — Десоул, Брюксел… „Медуза“.
— Е, добре, загрявам бавно.
— Не става въпрос за него, Дейвид, а за тях. Десоул беше премахнат. Това е „Медуза“.
— Да вървят по дяволите. Те не ме интересуват!
— Но ти ги интересуваш. Ти пропука черупката им. И сега искат теб.
— Въобще не ме е грижа. Казах ти вчера — за мен съществува един приоритет и той е Париж, Аржантьой.
— Значи не съм бил достатъчно ясен — каза Алекс. Гласът му едва се чуваше и беше съвсем разстроен. — Снощи вечерях y Mo. Казах му всичко. За Транкуилити, за полета до Париж, Бернардин… Всичко!
Един бивш съдия от първи съдебен окръг, живеещ понастоящем в Бостън, Масачузетс, САЩ, стоеше сред малката група опечалени на равния участък на най-високия хълм на остров Транкуилити. Гробището бе последно място за отдих, както официално бе обяснил на властите в Монсера. Брендън Патрик Пиер Префонтен наблюдаваше как двата разкошни ковчега, осигурени от щедрия собственик на Транкуилити Ин, бяха спуснати под съпровода на съвършено неразбираемите благословии на местния свещеник, който мънкаше, докато напяваше молитвите на своя език. Жан Пиер Фонтен и неговата съпруга почиваха в мир.
Все пак, въпреки варварския обичай, Брендън — почти алохолизиралият се уличен адвокат от Харвард Скуеър, бе установил нещо важно. Нещо, което не беше свързано със собственото му оцеляване и което само по себе си беше забележително. Рандълф Гейтс, лорд Рандълф Гейтс, Ранди-Данди, Похотливото Конте на елита, бе всъщност мерзавец, канал на смъртта в Карибския район. И постепенно във все по-ясния мозък на Префонтен се оформяха очертанията на цялата схема. Все по-ясен, тъй като внезапно бе решил да прибави към другите човешки мъчения още едно и да се постарае да мине без обичайните четири залпа водка сутрин на ставане. Гейтс бе осигурил особено важна информация, която бе довела на остров Транкуилити потенциалните убийци на Уеб и семейството му. Защо?… В основата си от правна гледна точка това не бе най-съществено. Но фактът, че той бе издал местонахождението им на убийците, като предварително бе наясно, че те са убийци, имаше съществено значение. Това беше съучастие в убийство, в убийството на няколко души. Топките на Похотливото конте бяха в менгеме и щом челюстите му се затвореха, той щеше — трябваше да разкрие информация, която щеше да помогне на семейство Уеб, особено на невероятната жена с кестеняви коси, с която желаеше всемогъщият Бог да го бе запознал преди петдесет години.
Префонтен се връщаше в Бостън на другия ден сутринта, но бе попитал Джон Сен Жак дали може някой ден да дойде отново тук. Може би без предварително платена резервация.
— Господин съдия, моят дом е и ваш — беше отговорът.
— Вероятно дори ще успея да заслужа тази любезност.
Албърт Армбрустър, председател на Федералната търговска камара, слезе от лимузината си и застана на тротоара пред стръмните стъпала на къщата си в Джорджтаун.
— Провери утре сутринта в офиса — каза той на шофьора, придържайки задната врата. — Както знаеш, аз съм болен човек.
— Да, сър. — Човекът затвори вратата. — Да ви помогна ли, сър?
— Не, по дяволите. Изчезвай оттук.
— Да, сър.
Правителственият шофьор влезе в колата. Внезапното ръмжене на мотора, с което пое по улицата, не бе много любезен начин на тръгване.
Армбрустър изкачи каменните стъпала. Стомахът му и гръдният му кош се повдигаха при всяко пристъпване. Щом видя силуета на съпругата си зад стъклената врата на входа във викториански стил, той започна да ругае приглушено.
— Проклета идиотка — каза Армбрустър, след като изкачи последното стъпало и стисна парапета, преди да застане лице в лице с неприятеля си от тридесет години.
Отнякъде наблизо в тъмнината се чу пукот. Албърт Армбрустър вдигна ръце с извити китки, като че ли се опитваше да определи какво точно бе станало с тялото му. Но беше късно. Председателят на Федералната търговска комисия рухна назад върху каменните стъпала и падна на тротоара с разперени крака и ръце.
Борн се преоблече във френските дочени панталони, надяна тъмна риза с къс ръкав и памучно яке, сложи в джобовете си парите, оръжието и всичките си удостоверения за самоличност — истински и фалшиви, и излезе. Но преди това сложи няколко възглавници върху леглото под завивките и метна дрехите, с които бе пътувал, върху стола на видно място. Мина нехайно покрай богато украсената рецепция и щом излезе на Монталамбер, изтича до най-близката телефонна кабина. Пусна монета и избра домашния номер на Бернардин.