— Merci bien, monsieur… Разбирам. Ще попитам и нощния пазач, но съм сигурен, че той щеше да ми остави бележка, ако някой ви беше потърсил.
— Защо сте толкова сигурен?
— Защото е оставил бележка да говоря с вас. Започнах да звъня в стаята ви от седем часа тази сутрин, веднага щом застъпих на смяна.
— Какво пише в бележката? — попита Джейсън и затаи дъх.
— Това, което трябва да ви предам: „Да потърси приятеля си оттатък Атлантика. Човекът звъня цяла нощ.“ Мога да гарантирам точността на това, мосю. От централата ми казаха, че последното обаждане е било преди по-малко от половин час.
— Преди тридесет минути? — каза Джейсън, като погледна внимателно портиера, после часовника си. — Там сега е пет сутринта… Казвате — цяла нощ?
Човекът кимна и Борн закрачи към асансьора.
— Алекс, за Бога, какво има? Казаха ми, че си звънял цяла…
— В хотела ли си? — прекъсна го Конклин.
— Да.
— Намери някой уличен телефон и ми се обади. Побързай. Отново в бавния, тромав асансьор. Изтърканото фоайе вече бе позапълнено с говорещи безспир парижани, като много от тях се бяха отправили към бара за предобедните си аперитиви. Отново горещата, слънчева лятна улица и претовареното движение, от което на човек му прилошаваше. Къде имаше телефон? Той закрачи бързо по тротоара към Сена — къде имаше телефон? Ето! От другата страна на Рю дю Бак се виждаше кабина с червен купол, облепена от всички страни с афиши.
Като лавираше между връхлитащите коли и малки камиони, карани от бесни шофьори, той изтича до другата страна на улицата и пое към кабината. Влезе бързо в нея, пусна монета и след няколко мига на мъчително чакане, през които обясни, че не се обажда в Австрия, телефонистката от международните линии прие кредитната му карта AT&T и го свърза с Виена, Вирджиния.
— Защо, по дяволите, не мога да говоря от хотела — попита Борн ядосано. — Миналата вечер ти се обадих оттам!
— Това беше миналата вечер, не днес.
— Някакви новини за Mo?
— Засега нищо, но те са допуснали грешка. Можем да научим нещо за военния лекар.
— Пречупете го!
— С удоволствие. Ще сваля изкуствения си крак и ще го налагам по физиономията, докато започне да се моли да ни помогне. Стига следата към него да е вярна.
— Но ти не си звънял заради това цяла нощ, нали.
— Да, вчера бях пет часа с Питър Холанд. След като разговаряхме по телефона, отидох да го видя и реакцията му беше точно такава, каквато би трябвало да бъде. Падна голям пазарлък с няколко силни словесни атаки.
— „Медуза“?
— Да. Настоява да се върнеш веднага. Ти си единственият, който има преки сведения. Това е заповед.
— Дрън-дрън! Той не може дори да настоява да направя нещо, камо ли пък да ми заповядва.
— Но може да те изолира и ти няма да бъдеш в състояние да направиш каквото и да било. Ако нещо ти потрябва спешно, просто няма как да го получиш. А възможностите на Бернардин са ограничени.
— Каза ли на Холанд, че записвам всичко, което знам, всяко заявление, направено пред мен, всеки отговор на всеки въпрос, зададен от мен?
— Така ли е наистина?
— Ще го направя.
— Питър няма да клъвне. Иска да те разпита и казва, че не можел да разпитва листове хартия. Знае в какво положение се намираш и през какво си преминал, но след седем часа миналата вечер затвори всички врати за теб.
— Защо?
— Армбрустър е смъртно ранен пред дома си. Казват, че е просто обир, което, разбира се, не е вярно.
— О, Господи!
— Има и още няколко неща, които трябва да знаеш. Първо, решихме да оповестим „самоубийството“ на Суейн.
— За Бога, защо?
— За да накараме този, който го е убил, да мисли, че е отървал въжето и, което е по-важно, за да видим кой ще се появи през следващите дни. Призовахме служебно адвоката на Суейн и той потвърди това, което ни бе казала съпругата му — оставил е цялото си имение на някаква фондация.
— Коя?
— Една, за която никога не си чувал, създадена на частни начала преди няколко години от близки заможни приятели на августейшия „богат“ генерал. Много трогателно. Името й е „Самотни войници и моряци“. Управителният съвет вече е на мястото.
— Хора от „Медуза“?
— Или техни заместници. Ще разберем.
— Алекс, кажи на Холанд, че не си могъл да ме намериш.
— Ти се шегуваш.
— Не, съвсем сериозно. Портиерът е мой човек и мога да се скрия. Дай на Холанд името на хотела и му кажи да се обади лично или да изпрати когото иска от посолството да провери. Портиерът ще се закълне, че съм се регистрирал вчера и оттогава не ме е виждал. Дори от централата ще го потвърдят. Издействай ми няколко дни, моля те.