Връзката прекъсна и Мари затръшна слушалката.
— Заминавам за Париж, Джони — каза тя, като дишаше дълбоко и бършеше сълзите от лицето си.
— Какво?
— Чу ме. Кажи на госпожа Купър да дойде тук. Джейми я обича, я тя умее да се грижи за Алисън много по-добре от мен. Нищо чудно — отгледала е седем деца, всичките вече са големи и все още идват при нея всяка неделя.
— Ти си луда! Няма да те пусна!
— Не знам защо — каза Мари, като гледаше брат си смразяващо, — но предполагам, че си казал нещо подобно и на Дейвид, когато ти е заявил, че заминава за Париж.
— Да, така е!
— И след като не си могъл да спреш него, още по-малко ще успееш да спреш мен.
— Но защо?
— Защото познавам всяко място в Париж, което знае и той, всяка улица, всяко кафене, всяка алея — от Сакре Кьор до Монмартр. Той сигурно ще ги използва и аз ще го намеря, доста преди това да сторят Втори отдел и Сюрте.
Телефонът иззвъня и Мари го взе.
— Казах ти, че ще се обадя — чу се гласът на Алекс Конклин. — Бернардин има идея, която може и да сработи.
— Кой е Бернардин?
— Един мой стар колега от Втори отдел и добър приятел, който помага на Дейвид.
— Каква е идеята му?
— Дал е на Джейсън… Дейвид автомобил под наем. Знае номера и го е съобщил на всички полицейски патрули в Париж, за да известят, ако го видят. Но е наредил да не спират колата и да не безпокоят шофьора. Просто да го държат под око и да съобщават за всяка негова стъпка.
— И ти мислиш, че Дейвид… Джейсън няма да забележи? Има ужасна памет, по-лоша от тази на съпруга ми.
— Това е само една от възможностите, има и други.
— Като?
— Ами… той е длъжен да ми се обажда. Сигурен съм, че ще позвъни, щом чуе новините за Тигартън.
— Защо?
— Както ти казах — за да го измъкна!
— И смяташ, че ще се откаже от идеята за Карлос? Не се надявай, глупако. Имам по-добра идея. Заминавам за Париж.
— Не можеш!
— Не искам да слушам повече това, няма да те слушам. Ще ми помогнеш ли, или да се оправям сама?
— Във Франция не можах да си взема пощенска марка от автомат, а Холанд не успя да научи адреса на Айфеловата кула.
— Тогава поемам сама, което, честно казано, при създалите се обстоятелства, ме кара да се чувствам много по-безопасно.
— Но какво можеш да направиш ти, Мари?
— Нямам намерение да ти държа проповед, но смятам, че мога да отида на всички онези места, където сме били с него, когато се криехме. Той ще ги използва отново по някакъв начин. Трябва да го направи, защото, на вашия нормален жаргон, те са „сигурни“ и в налудничавото състояние, в което се намира, ще се върне там, тъй като знае, че са безопасни.
— Господ да те благослови, ти си прекрасна жена.
— Той ни е изоставил, Алекс. Бог не съществува.
Префонтен мина през терминала на бостънското летище „Лоуган“, излезе от него и вдигна ръка, за да повика такси. Но след като се огледа, я свали и застана на опашката. Всичко бе превърнато в кафенета, включително и летищата. Човек трябваше да се реди на опашка както за чиния долнокачествена яхния, така и за такси.
— Риц-Карлтън — каза съдията на шофьора.
— Никакъв багаж ли нямаш? — попита го мъжът. — Нищо друго, само малката чанта?
— Нямам — отвърна Префонтен. Не можа да се удържи и добави: — Имам пълен гардероб навсякъде, където отида.
— Ала-бала, а? — каза шофьорът.
— Имате ли резервация, сър? — попита служителят в смокинг на рецепцията в „Риц“.
— Надявам се, че един от сътрудниците ми я е направил. Името ми е Скофийлд, съдия Уйлям Скофийлд от Върховния съд. Не бих желал да си помисля, че „Риц“ е загубил резервацията ми, особено в наши дни, когато всеки плаче за защита на интересите на потребителите.
— Съдия Скофийлд? Сигурен съм, че е някъде тук, сър.
— Специално помолих за трети апартамент, сигурен съм, че го има в компютъра ви.
— Трети… е зает…
— Какво?
— Не, не, сбъркал съм, господин съдия. Те не са пристигнали… искам да кажа, че има грешка… настанени са в друг апартамент. — Служителят заблъска свирепо по звънеца. — Пиколо, пиколо!
— Няма нужда, младежо, пътувам без багаж. Само ми дайте ключа и ми покажете посоката.
— Да, сър!
— Надявам се, че сте се погрижили както обикновено да подсигурите няколко бутилки сносни питиета?
— Дори и да не е направено, ще ви бъдат донесени веднага, господин съдия. Имате ли предпочитания относно марката?
— Хубаво уиски, хубав бърбън и хубав коняк. Белият боклук е за мухльовците, нали?
— Да, сър, точно така!