Вратът му вече по-скоро го дразнеше, отколкото му пречеше. Или вече се приспособяваше към скованите ограничени движения, или процесът на оздравяване вършеше загадъчното си дело. И това ограничение в движенията му не беше в разрез със сегашния му вид. Всъщност, беше предимство. На един огорчен ранен ветеран, един отхвърлен син на Франция, би му било трудно да забрави двойната неподвижност на тялото си. Джейсън мушна автоматичния пистолет на Бернардин в джоба на панталона си, провери парите, ключовете на колата и калъфа на ловджийския нож, купен от магазин за спортни стоки и пристегнат с колан под ризата му, и закуцука към вратата на малката, отвратителна, потискаща стая. Следващата спирка бе при Капуцините и незабележимото пежо в подземния гараж. Беше готов.
Щом се озова на улицата, Джейсън разбра, че ще му се наложи да извърви пеш доста пресечки, докато намери стоянка за такси. Този превоз не бе характерен за тази част на Монпарнас… Както и вълнението, което забеляза около павилиона за вестници на втория ъгъл. Хората крещяха, много от тях размахваха ръце, стиснали вестници в юмруците си, а в гласовете им се долавяше гняв и ужас. Той забърза инстинктивно, приближи павилиона, хвърли монетите и сграбчи един вестник.
Дъхът му секна, щом се опита да потисне разтърсващите вълни, които се надигаха у него. Тигартън убит! Убиецът е Джейсън Борн! Джейсън Борн! Това беше лудост, безумие! Какво бе станало? Нима възкръсваха Хонконг и Макао? Нима загубваше остатъка от разсъдъка си? Дали сънуваше някакъв кошмар, толкова реален, като че ли бе навлязъл в измеренията му, и ужасът на този побъркан сън, фантазията на измислицата и импровизирания терор се бяха превърнали в реалност? Измъкна се от тълпата, пресече тротоара и се облегна на каменната стена на едно здание, като поемаше задъхано въздух. Сега вратът го болеше и Борн се опитваше отчаяно да се вкопчи в някаква разумна мисъл. Алекс! Телефон!
— Какво се е случило? — извика той в слушалката на Виена, Вирджиния.
— Ела на себе си и се успокой — каза Конклин с нисък, монотонен глас. — Слушай ме. Искам да знам точно къде си. Бернардин ще те вземе и ще те измъкне. Ще направи всичко необходимо и ще те качи на конкорда за Ню Йорк.
— Почакай… почакай!… Направил го е Чакала, нали?
— От това, което знаем, е ясно, че се касае за договор с някаква фракция от Бейрут, обявила свещена война. Твърдят, че убийството е тяхно. Личността на екзекутора няма значение. Това може да е истина, а може и да не е. Отначало не повярвах, не и след това, което стана с Десоул и Армбрустър. Но нещата май изглеждат правдоподобни. Тигартън вечно настояваше да бъдат изпратени сили на НАТО в Ливан и да бъде изравнен със земята всеки палестински анклав. Бил е заплашван и преди. Всичко се заключава в това, че за мен връзката с „Медуза“ е дяволско съвпадение. Но да отговоря на въпроса ти. Разбира се, че е бил Чакала.
— Значи той го е прехвърлил на мен, Карлос ми го е прехвърлил!
— Бих казал, че Чакала е изобретателно копеле. Ти тръгваш по следите му и той използва договор, с който ти връзва ръцете в Париж.
— Тогава ще преобърнем нещата!
— За какво, по дяволите, говориш? Ти трябва да изчезнеш.
— Невъзможно. Докато той смята, че бягам, че се крия и се изплъзвам, аз ще отида в гнездото му.
— Ти си се побъркал! Трябва да се махнеш, докато все още можем да те измъкнем!
— Не, оставам тук. Първо, Карлос смята, че ще го направя, за да го намеря, но, както ти каза, той разчита, че ме е блокирал. Мисли, че след като са минали толкова години, аз ще се паникьосам и ще предприема някои глупави стъпки — Бог ми е свидетел, че направих доста такива на Транкуилити. Толкова глупави, че неговата армия от старци ще успее да ме открие, като търси там, където трябва и като знае какво да търси. Господи, признавам, че го бива! Разтърси копелето, за да допусне грешка! Познавам го, Алекс. Познавам начина му на мислене, но аз ще го надхитря. Оставам и излизам от безопасната пещера.
— Пещера? Каква пещера?
— Образно казано, забрави го. Вече бях поел, преди да разбера новините за Тигартън. Всичко е наред.
— Съвсем не е наред! Ти си тиквеник! Изчезвай!
— Съжалявам, Свети Алекс, но точно тук е мястото, където искам да бъда. Тръгвам след Чакала.
— Е, добре. Може би все пак ще успея да те извадя от това място, за което така си се залепил. Говорих с Мари преди няколко часа. И знаеш ли какво, остаряващ неандерталецо? Тя отлита за Париж. За да те търси.
— Не може да го направи!
— И аз й го казах, но тя не бе в режим на приемане. Каза, че знае всички места, които двамата сте използвали, когато сте се криели преди тринадесет години, и че ти ще ги използваш отново.