— Така е, вече го направих няколко пъти. Но тя не трябва да идва!
— Кажи го на нея, не на мен.
— Какъв е телефонният номер в Транкуилити? Честно казано, страхувах се да й се обадя. Стараех се с всички сили да не мисля за нея и за децата.
— Това е най-разумното от всичко, което каза досега. Ето телефона й. — Конклин издиктува един номер, започващ с код 809, и веднага, щом свърши, Борн остави слушалката.
Джейсън премина като обезумял през мъчителния процес на препредаване на местоназначението на обаждането и номера на кредитната карта, съпроводен от писуканията и запъванията на презокеанския разговор с района на Карибско море, и накрая, след като успя да се справи с някакъв идиот от рецепцията на Транкуилити Ин, чу гласа на зет си.
— Дай ми Мари! — заповяда Джейсън.
— Дейвид?
— Да… Дейвид е. Дай ми Мари.
— Тя замина. Тръгна преди около час.
— За къде?
— Не ми каза. Нае някакъв самолет, за да се измъкне от Блакбърн, но не ми каза на кой международен остров отива. Пое към Париж.
— Не можа ли да я спреш?
— Господи, Дейвид, опитах се. По дяволите, наистина се опитах!
— А не помисли ли да я заключиш?
— Да заключа Мари?
— Разбирам те… Не би могла да пристигне по-рано от утре сутринта.
— Чу ли новините? — извика Сен Жак. — Генерал Тигартън е бил убит и разправят, че го е направил Джейсън…
— Млъкни — каза Борн, остави телефона, излезе от кабината и тръгна по улицата, за да събере мислите, които можеше да роди главата му.
Питър Холанд — директор на Централното разузнавателно управление, скочи на крака зад бюрото си и изрева на сакатия човек пред него.
— Нищо не можеш да направиш? Нима си си изгубил акъла?
— А ти беше ли изгубил твоя, когато пусна онова съобщение за съвместната англо-американска операция в Хонконг?
— Но такава беше проклетата истина!
— Има истина и истини, които трябва да бъдат отричани, ако не са от полза на работата.
— Глупости! Честни политици!
— Не твърдя това, Чингиз хан. Чувал съм за мъже, които са заставали до стената, предпочели екзекуцията, вместо да издадат истината… Питър, ти просто си объркан.
Холанд се отпусна вбесен на стола си.
— Може би наистина не съм си на мястото.
— Може и така да е. Просто си дай време. Вероятно ще успееш да се омърсиш колкото всички нас — би могло да стане.
Директорът се облегна назад и отпусна главата си на облегалката. После заговори неравномерно.
— Като полеви офицер бях измърсен повече от който и да е от вас, Алекс. Все още се будя нощем и виждам лицата на млади мъже, които ме гледат, докато им разпарям с нож гърдите, докато отнемам живота им, съзнавайки непонятно защо, че те нямат никаква представа какво правят там.
— Въпросът е бил или ти, или те. Ако са можели, са щели да ти пръснат главата с куршум.
— Да, предполагам, че е така. — Директорът се наведе рязко напред и погледна Конклин. — Но не за това говорехме, нали?
— Може да се каже, че това е вариация по темата.
— Хайде, без глупости.
— Това е музикален термин. Харесвам музиката.
— Тогава давай по основния мотив на симфонията, Алекс. Аз също харесвам музиката.
— Добре. Борн е изчезнал. Каза ми, че смята, че е намерил някаква пещера — изразът е негов, не мой, и е убеден, че може да открие Чакала. Не каза къде е мястото и един Господ знае кога ще ми се обади отново.
— Изпратих наш човек от посолството в „Пон Роял“ да попита за Симон. Това, което са ти казали, е вярно. Той се е регистрирал там, излязъл е и повече не се е връщал. Къде е?
— Крие се. Бернардин има някаква идея, но тя се пръсна като балон в лицето му. Мислеше, че може да се добере тихичко до Борн, като разпространи в полицията номера на колата под наем, но той не я е взел от гаража и двамата смятаме, че няма да го направи. Вече не се доверява никому, дори и на мен, и мисля, че е напълно прав, като имам предвид миналото му.
Очите на Холанд бяха студени и гневни.
— Надявам се, че не ме лъжеш, а, Конклин?
— Защо ще те лъжа в такъв момент за такъв човек?
— Това не е отговор, а въпрос.
— Тогава отговорът е не — не те лъжа. Не знам къде е. Което беше истина.
— Значи смяташ, че не трябва да правим нищо.
— Защото нищо не можем и да направим. Той ще ми се обади — рано или късно.
— Представяш ли си какво ще каже сенатската комисия след няколко седмици или месеци, когато всичко изскочи наяве, а то няма причини да не изскочи? Изпращаме тайно в Париж един човек, известен като Джейсън Борн, толкова близо до Брюксел, колкото е Ню Йорк до Чикаго…