— Добре, майоре.
Манхатънският адвокат се облегна, усмихнат на себе си. Отсега нататък Луис щеше да му дава всичко, което му поиска. Един капо не сключва двустранни споразумения в случаи, когато е засегната фамилията, да не говорим, че не би признал никога определени сексуални предпочитания.
Морис Панов седеше с вързани ръце на предната седалка на седана. Ръцете му бяха вързани хлабаво, почти любезно, като че на капо субординато му се струваше, че изпълнява излишни разпореждания. Пропътуваха около половин час в мълчание и тогава пазачът проговори.
— Какво е пе-ри-о-дентист? — попита той.
— Устен хирург, лекар, обучен да оперира вътре в устата на пациентите при проблеми, свързани със зъбите и тъканта на венците.
Тишина. Седем минути по-късно:
— Какви проблеми?
— Всякакви — от инфекции и остъргване на корените до по-сложна хирургическа намеса, обикновено в екип с онколог.
Тишина. Четири минути по-късно:
— Какво беше туй последното — екипа с онко…
— Лекар по рак в устата. Ако ракът се открие навреме, може да бъде спрян чрез отстраняване на част от костта… Но ако това не стане, може да се наложи да се махне цялата челюст.
Панов почувства как колата леко се отклони — шофьорът бе изгубил за момент контрол над нея. Тишина. Минута и половина по-късно:
— Цялата челюст? Половината лице?
— Трябва да се избира между това и живота на пациента.
Тридесет секунди по-късно:
— Мислиш ли, че ми има нещо такова?
— Аз съм лекар, а не алармаджия. Забелязах симптомите, но не съм поставял диагноза.
— Дрън-дрън. Ами постави я.
— Нямам такава квалификация.
— Глупости! Та ти си доктор, така ли е? Искам да кажа — истински доктор, а не някакъв fasullo, който се хвали, че е, ама няма законна фирма.
— Ако имаш предвид, че съм завършил медицинско училище — да, лекар съм.
— Ами виж ме тогава!
— Не мога. Очите ми са вързани.
Изведнъж Панов почувства на главата си дебелата, силна ръка на пазача, която дръпна кърпата. Мракът в автомобила даде отговор на един въпрос, който Mo си задаваше: как можеше да пътува някой в кола с пътник с вързани очи? В тази кола това не беше проблем — с изключение на предното стъкло, всички останали бяха не само оцветени — те бяха почти непрозрачни. Което означаваше, че отвън са непрозрачни. Никой не можеше да види какво става вътре.
— Хайде, гледай!
Капо субординато бе извърнал смешно към Панов огромната си глава с очи, приковани към пътя. Дебелите му устни бяха разтворени и той бе оголил зъби като дете, което се прави на чудовище пред огледалото.
— Кажи — какво виждаш! — извика отново той.
— Много е тъмно тук — отвърна Mo, който видя през предното стъкло това, което искаше. Пътуваха по селски път, толкова тесен и толкова селски, че следващото ниво след него беше черен път. Където и да го караха, това ставаше по много заобиколен маршрут.
— Отвори оня шибан прозорец! — изрева пазачът. Главата му все още беше извърната, очите му гледаха към пътя, а зейналата му уста приличаше на карикатура на Орка — китът, който се кани да повърне. — Не крий нищо от мен. Ще му строша проклетите пръсти на онзи никаквец! Ще прави шибаните си операции с лакти!… Казах на загубената си сестра, че никакъв го няма — честно. Макар че все чете разни книжки и въобще не се появява на улицата — разбираш ли какво искам да кажа?
— Ако спреш да крещиш за малко, ще мога да погледна по-добре — каза Панов, докато сваляше прозореца от своята страна и видя само дървета и диви шубраци край определено селския път, който едва ли можеше да бъде намерен на много карти. — Ето сега — продължи Mo и вдигна хлабаво вързаните си ръце към устата на пазача. Очите му обаче не гледаха към него, а останаха приковани към пътя.
— О, Господи! — извика Панов.
— Какво? — изпищя капо субординато.
— Гной. Навсякъде виждам джобове, пълни с гной. И на горната, и на долната челюст. Най-лошият признак.
— Боже мой!
Колата се отклони рязко, но недостатъчно.
Огромно дърво. Там отпред. От лявата страна на пустия път! Морис Панов метна вързаните си ръце върху кормилото, надигна тялото си от седалката и завъртя волана наляво. И точно преди колата да се удари в дървото, се хвърли надясно, свит като ембрион.
Сблъсъкът беше страхотен. Звукът от разбито стъкло и смачкан метал бе съпроводен от съскането на парата, излитаща през спуканите цилиндри, а все по-силните пламъци, идващи изпод тях, щяха скоро да стигнат до резервоара. Пазачът стенеше в полусъзнание, лицето му кървеше. Панов го издърпа от останките колкото можа по-далеч от колата. Накрая изтощението му взе връх — точно преди колата да експлодира.