Постепенно дишането му се успокои, но страхът все още не си беше отишъл. Mo освободи хлабаво вързаните си ръце и извади парчетата стъкло от лицето на пазача. После провери за счупвания — дясната ръка и левият крак бяха кандидати, и написа с писалката на капо субординато на извадените от джоба му листчета, откраднати от някакъв хотел, за който никога не бе чувал, диагнозата си. Между нещата, които взе, беше един пистолет, който бе тежък и твърде голям за джоба му, затова го втъкна в колана си.
Достатъчно. И за Хипократ има граници.
Панов претърси дрехите на пазача, удивен от сумата, която намери в него — около шест хиляди долара, и от различните шофьорски книжки — на пет различни лица от пет различни щата. Взе парите и книжките, които възнамеряваше да предаде на Алекс Конклин, но остави непокътнат портфейла на капо субординато. В него имаше снимки на семейството му, на децата, внуците и различните роднини. Някъде между тях беше един млад хирург, който той издържаше в медицинското училище. „Ciao, anoco“ — помисли си Mo и се заизкачва към пътя. Изправи се, приглади дрехите си и се опита да си придаде колкото може по-представителен вид.
Здравият разум му казваше, че трябва да продължи на север — в посоката, в която пътуваше колата. Да се връща на юг бе не само безсмислено, но евентуално и опасно. И изведнъж осъзна всичко.
Мили Боже! Какво направих току-що!
Mo започна да трепери. Опитният психиатър в него му казваше, че това бе посттравматичен стрес.
Глупости, голям тъпак си! Това не беше ти!
Започна да върви, после продължи и ходеше, ходеше и ходеше. Пътят не бе селски, а забравено от Бога шосе. Наоколо нямаше никакви следи от цивилизация, никаква кола и в двете посоки, никаква къща — даже и останки от някоя стара ферма, никоя примитивна каменна стена, която поне би доказала, че по тези места е имало човешки същества. Изминаваше миля след миля и постепенно Mo се пребори с проявите на изтощението, дължащо се на наркотиците. Колко ли време го бяха държали? Бяха взели часовника му, който показваше деня и датата с невероятно ситни символи, така че нямаше никаква представа нито за датата, нито колко време бе минало, откакто го бяха отвлекли от болницата „Уолтър Рийд“. Трябваше да намери телефон. Трябваше да се обади на Алекс Конклин. Скоро трябваше да се случи нещо!
И то се случи.
Морис чу усилващото се ръмжене на двигател и се обърна. От юг бързо се задаваше червена кола. Не, тя не се задаваше — тя направо летеше с педал на газта, натиснат до пода. Той замаха неистово ръце — израз на безсилие и зов за помощ. Безрезултатно. Автомобилът се стрелна край него като размазано петно… после, за негова приятна изненада, въздухът се изпълни с прах и писък на спирачки. Колата спря! Той се затича, припомняйки си думите на майка си, повтаряни неспирно, когато беше дете в Бронкс: „Винаги казвай истината, Морис. Това е щит, който Господ ни дава, за да запазим добродетелта си.“
Панов не спазваше изцяло този съвет, но имаше моменти, в които разбираше неговото значение в социалното общуване. Може би и сега случаят беше такъв. Mo приближи леко задъхан отворения прозорец на дясната предна врата на червения автомобил. Погледна жената, която шофираше — платинена блондинка на около тридесет и пет години с доста силен грим и огромни гърди, обгърнати от деколте, по-подходящо за порно-филм, отколкото за селския път в Мериленд. Все пак думите на майка му кънтяха в ушите му и затова той започна с истината.
— Разбирам, че изглеждам зле, мадам, но ви уверявам, че това впечатление е само повърхностно. Аз съм лекар и претърпях катастрофа…
— Скачай, за Бога!
— Много ви благодаря.
Едва Морис бе затворил вратата и жената включи на скорост. Натисна педала докрай, колата направо излетя от банкета и пое по пътя.
— Очевидно бързате — предположи Панов.
— И ти щеше да бързаш, друже, ако беше на мое място. Имам съпруг, който сега си сглобява камиона, за да ме пипне!
— О, така ли?
— Тъпанар! Търкаля се из страната три седмици в месеца, сваля де що курва срещне по магистралите, а после е готов да ме утрепе, щом разбере, че и аз съм се позабавлявала.
— О, ужасно съжалявам.
— Ще съжаляваш още повече, ако ни хване.
— Моля?
— Наистина ли си доктор?
— Да.
— Май ще можем да свършим една работа с теб.
— Моля?
— Можеш ли да се справиш с един аборт? Морис Панов затвори очи.
22
Борн вървя близо час из улиците на Париж, като се опитваше да избистри мислите си. Накрая стигна до Пон дьо Солферино над Сена — мостът, който водеше към Ке де Тюйлери и парка. Облегна се на парапета, загледан разсеяно в лодките, които пореха лениво водите, а въпросът продължи да нахлува в главата му: Защо, защо, защо? Какво смята, че прави Мари? Да дойде в Париж! Това бе не само неразумно, а и глупаво. И все пак съпругата му не бе нито неразумна, нито идиот. Тя бе изключително интелигентна, с изключително самообладание и бърз, аналитичен ум. И именно това правеше решението й несъстоятелно. Какво ли се надяваше да постигне? Би трябвало да знае, че той се чувства много по-безопасно, ако работи сам, вместо да се притеснява за нея, докато търси Чакала.