— Не виждам никаква причина да споменавам за вас, и разбира се, че няма да го направя. Ако си спомняте, вие ми казахте, че съпругът ви може да ми се ядоса.
— Това не е точната дума. Просто ще отреже сладкото ти малко носле. Май не ме разбираш — не искам да рискувам. Ако издрънкаш за катастрофата си, ченгетата ще дойдат веднага.
— Знаете ли, това не ми звучи разумно.
— Е, добре, ще стана разумна. Ще извикам „Помощ!“ и ще кажа на тези шофьори, че съм те качила преди два дни на пътя и оттогава съм ти сексуална робиня. Как ти харесва това?
— Страшно. Може ли поне да отида до мъжката тоалетна? Налага се.
— Моля, заповядай. В кенефите по тези места няма телефони.
— Така ли?… Не, честно, не питам, защото съм разочарован — просто съм любопитен. Шофьорите изкарват добри пари — не са им притрябвали монетите от телефонните автомати.
— Господи, докторе, ти си май от Страната на хаховците. По магистралите става какво ли не; разни неща се разменят или крадат, ясно ли ти е? Ако хората искат да се обадят по телефона, други хора искат да знаят кой разговаря.
— Наистина ли?…
— Ох, Боже мой. Побързай. Имаме време само колкото да хапнем, така че ще дам поръчката. Той ще тръгне по Седемдесети, а не по Деветдесет и седми. Не би се сетил.
— Какво да се сети? Какво са Седемдесети и Деветдесет и седми?
— Пътища, за Бога! Има пътища и пътища. Ти си просто един тъп лекар. Оправяй се, по-късно може би ще спрем в някой мотел. Там ще можем да продължим нашия делови разговор и ще получиш възнаграждение в аванс.
— Моля?
— Аз съм за възможността на избор. Това противоречи ли на твоята религия?
— Мили Боже, не. Аз съм твърд привърженик на избора.
— Добре. Побързай!
И така Панов тръгна към мъжката тоалетна. Жената се оказа права. Там нямаше никакъв телефон, а прозорецът бе толкова малък, че през него биха могли да се промъкнат само някоя дребна котка или едър плъх… Но той имаше пари — много пари, и пет шофьорски книжки от пет различни щата. На езика на Джейсън Борн това бяха оръжия, особено парите. Mo отиде до писоара — отдавна му беше време, и после се върна при вратата. Открехна я около десетина сантиметра, за да може да наблюдава блондинката. Изведнъж някой блъсна силно и Панов се залепи за стената.
— Ей, приятел, извинявай! — извика нисък, набит мъж и стисна раменете на психиатъра, който закри лице с ръце. — Добре ли си, друже?
— О, да, разбира се.
— Как не, от носа ти тече кръв! Ела при салфетките — заповяда му шофьорът с риза с къси ръкави. Единият от тях бе завит нагоре и в него бе пъхнат пакет цигари. — Айде, отпусни глава назад, докато ти намокря носа със студена вода… Облегни се на стената. Добре, така е по-добре; ей сега ще спрем този клапан.
Мъжът се пресегна и постави внимателно мокрите книжни салфетки върху лицето на Панов, като поддържаше отзад врата му и проверяваше през няколко секунди кървящите му ноздри.
— Готово, друже, почти е спряло. Само дишай през устата, ама дълбоко, разбираш ли ме? И стой така, с глава назад.
— Благодаря — каза Панов, като притискаше салфетките, удивен, че може толкова бързо да бъде спряно кървене от носа. — Много ви благодаря.
— Не ми благодари, фраснах те без да искам — отговори шофьорът. — По-добре ли си вече? — попита той и вдигна ципа на панталоните си.
— О, да. — Отново Mo реши да не последва съвета на скъпата си майка, а да се възползва от момента и да се откаже от добродетелността. — Но трябва да ви обясня, че грешката е моя, не ваша.
— Какво искаш да кажеш? — попита шофьорът, докато миеше ръцете си.
— Честно казано, се криех зад вратата и наблюдавах една жена, от която се опитвам да се освободя.
Личният лечител на Панов се разсмя, поставил ръце под сешоара.
— Кой не би те разбрал? Това е мъжката съдба, приятел! Вкопчват се в тебе с нокти и започват да хленчат. Ти се сбъркваш и не знаеш какво да правиш, а те пищят и си им в краката. Само че при мен е различно. Знаеш ли, ожених се за истинска европейка. Не говори добре английски, но е благодарна… Блага с децата, блага с мен и все още се вълнувам, щом я зърна. А не като тези шибани кукли наоколо.
— Това е изключително интересно, бих казал задълбочено заявление — каза психиатърът.
— Какво е?
— Няма значение. Но аз все още искам да се измъкна оттук, без тя да забележи. Имам пари…
— Прибери си парите, кажи ми коя е?
Двамата отидоха до вратата и Панов я открехна леко.
— Седнала е ей там. Блондинката, която постоянно гледа ту насам, ту към входната врата. Вече е доста нервна…
— По дяволите — прекъсна го ниският шофьор. — Това е жената на Бронк! Отклонила се е от курса си.