— От курса си ли? Жената на Бронк?
— Той кара по източните пътища, не по тези. Какво прави тя тук?
— Мисля, че се опитва да избяга от него.
— Да — съгласи се придружителят на Mo. — Чух, че скиторела и не вземала никакви пари.
— Познаваш ли я?
— Да. Бил съм им няколко пъти на гости. Той прави страхотни коктейли.
— Трябва да се измъкна оттук. Както ти казах, имам пари…
— Да, каза ми и ще поговорим по-късно за това.
— Къде?
— В моя камион. Той е червен на бели ивици, също като знамето. Паркиран е отпред, вдясно. Иди и се скрий край кабината.
— Тя ще ме види като излизам.
— Няма. Отивам при нея и ще я изненадам. Ще й кажа, че гражданските отряди са се размърдали и че Бронк е тръгнал на юг към Каролинас — така поне чух.
— Как ще мога да ви се отплатя?
— Може би с част от парите, за които все ми говориш. Но не много. Бронк е животно, а аз съм преродил се християнин.
Дребният шофьор отвори рязко вратата, като едва не залепи отново Панов за стената. Mo наблюдаваше как неговият колега заговорник приближи сепарето, заговорническите му ръце се разтвориха, прегърнаха старата приятелка и той започна да говори бързо; очите на жената гледаха внимателно — беше като омагьосана. Панов се втурна вън от тоалетната, излезе от ресторанта и отиде при огромния камион в червено и бяло. Приведе се, затаил дъх, зад кабината и зачака. Сърцето му биеше лудо.
Изведнъж съпругата на Бронк изтича от ресторанта, а платинената й коса се вееше след нея. Отиде до яркочервената си кола, скочи вътре и след няколко секунди двигателят изрева. Докато Mo я гледаше удивен, тя пое на север.
— Как си, друже — къде си, по дяволите? — извика ниският мъж без име, който не само бе спрял толкова изкусно кървенето от носа му, но и го беше избавил от съпругата на един маниак, чиито прояви на параноя се дължаха на равни части вина и желание за мъст.
„Стига, престани!“ — извика мислено Панов сам на себе си.
— Тук съм… друже!
Тридесет и пет минути по-късно те наближиха покрайнините на някакъв град без табела и шофьорът спря пред магазините покрай магистралата.
— Ей там ще намериш телефон, друже. Желая ти късмет.
— Сигурен ли си? — попита Mo. — Имам предвид парите.
— Разбира се — отвърна ниският човек зад волана. — Двеста долара са напълно достатъчни — може би днес съм заработил толкова зад волана. Повече от това ще бъде корупция, нали? Предлагано ми е петдесет пъти да превозвам неща, които няма да превозвам, и знаеш ли какво им отговарям?
— Какво?
— Казвам им да вървят да пикаят срещу вятъра с тяхната отрова. Той ще я отвее в очите им и ще ги ослепи.
— Ти си добър човек — каза Панов и слезе от камиона.
— Е, имам си няколко трески за дялане.
Вратата на кабината се затръшна и огромният камион потегли бързо. Mo се обърна и се огледа за телефон.
— Къде си, по дяволите? — извика Александър Конклин във Вирджиния.
— Не знам! — отвърна Панов. — Ако бях пациент, щях най-досадно да обясня, че това бе нещо като фройдистки сън с продължения, защото такива неща не се случват и въпреки това ми се случиха! Те използваха наркотици, Алекс!
— Запази спокойствие. Предположихме го. Трябва да разберем къде се намираш. Да не забравяме, че и други те търсят.
— Добре, добре… Чакай малко! Оттатък улицата има дрогерия. На табелата й пише „Най-добрата битка на Форд“ — това ще ви помогне ли?
Отговорът от Вирджиния беше въздишка.
— Да, ще ни помогне. Ако беше запалянко по Гражданската война, а не някакъв незначителен психиатър, щеше да ти бъде ясно.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Тръгни към бойното поле, известно с хитростта на Форд. То е национална забележителност — навсякъде има табели. След тридесет минути ще пристигне хеликоптер. Не казвай никому нищо!
— Знаеш ли как звучи гласът ти? А аз бях обект на враждебен акт, който…
— Край, учителю!
Борн влезе в „Пон Роял“ и веднага отиде при нощния портиер. Извади петстотинфранкова банкнота и тихо я мушна в ръката на човека.
— Името ми е Симон — каза той усмихнат. — Нямаше ме. Някакви съобщения?
— Никакви, господин Симон — бе тихият отговор, — но отвън има двама мъже — единият е на Монталамбер, другият от другата страна на Рю дю Бак.
Джейсън извади банкнота от хиляда франка и незабелязано я пъхна в ръката на портиера.
— На такива очи плащам, и то добре. Продължавай така.
— Разбира се, господине.
Борн пресече фоайето и отиде до асансьора. Слезе на етажа си, премина бързо пресичащите се коридори и влезе в стаята си. Нищо не беше пипнато; всичко си беше така, както го беше оставил, освен че леглото беше оправено. Леглото. О, Господи, нуждаеше се от почивка, от сън. Вече не беше както преди. Нещо ставаше вътре в него — не му достигаше енергия, дъх не му достигаше. А се нуждаеше и от двете — повече от всякога. Как му се искаше да легне… Не. Чакаше го Мари. Чакаше го Бернардин. Отиде до телефона и избра номера, който беше запомнил наизуст.