— Да, татко.
Именно заради това Филип Аткинсън се чувстваше толкова тъпо тази сутрин. Бе прекарал предната вечер на прием у някакви не особено важни кралски особи, които пиха, докато изпитото започна да прелива през ноздрите им. Като прибавим и съпругата му, която оправдаваше поведението им, понеже били от кралски произход, бяха му необходими седем чаши „Шабли“, за да може спокойно да понесе всичко. Имаше моменти, в които копнееше по дните, прекарани в стария Сайгон, когато се оставяше да го носи течението и живееше без всякакви грижи.
Телефонът иззвъня и Аткинсън размаза стреснато подписа си на някакъв документ, който бе съвсем безсмислен за него.
— Да?
— Обажда се представителят на Централния унгарски комитет, сър?
— О? Кой е той — какво представлява този комитет? Познаваме ли го?
— Не знам, господин посланик. Всъщност не мога да произнеса името му.
— Добре, свържи ме.
— Господин посланикът? — чу се глас, който говореше със силен акцент. — Господин Аткинсън?
— Да. Аткинсън е на телефона. Простете, но не мога да си спомня нито името ви, нито какво представлява унгарското сдружение, от чието име ми се обаждате.
— Това няма значение. Обаждам се по поръчение на Горгона…
— Спрете! — извика посланикът в английския кралски двор. — Не затваряйте, ще продължим разговора след двайсет секунди.
Аткинсън се пресегна, включи шифратора и изчака да престанат звуците на предподслушвателя.
— Всичко е наред, продължавайте.
— Получих инструкции от Горгона и ми бе казано, че трябва вие да ги потвърдите!
— Потвърждавам ги!
— Следователно трябва да ги изпълня.
— Мили Боже, да! Каквито и да са. Господи, вижте какво стана с Тигартън в Брюксел, с Армбрустър във Вашингтон! Защитете ме! Направете каквото ви кажат!
— Благодаря, господин посланик.
Най-напред Борн седна във ваната, напълнена с толкова гореща вода, колкото можеше да изтърпи. После взе най-студения душ, който можеше да понесе. След което смени превръзката на врата си, влезе в малката хотелска стая и се строполи на леглото… Значи Мари бе намерила прост, изобретателен начин, за да стигне до Париж! Как би могъл да я намери, да я защити? Имаше ли тя представа какво прави? Дейвид щеше да се побърка. Щеше да се паникьоса и да направи стотици грешки… О, Господи, аз съм Дейвид!
Спри. Овладей се. Отдръпни се.
Телефонът иззвъня и той го грабна.
— Да?
— Сантос иска да те види. С мир в сърцето си.
24
Хеликоптерът на Спешната медицинска служба се бе снижил максимално. Моторите бяха спрени, перките избумтяха и спряха. Едва тогава, в изпълнение на процедурата за разтоварване на амбулаторни пациенти, бе отворена вратата и спуснати металните стъпала. Униформеният медик от парашутно-десантните войски тръгна надолу преди Панов, обърна се и помогна на лекаря да слезе. После го заведе, съпроводен от втори човек в цивилни дрехи, до лимузината, която го очакваше. В нея бяха Питър Холанд — директор на Централното разузнавателно управление, и Алекс Конклин, който беше на дясната сгъваема седалка, очевидно за да могат да разговарят по-лесно. Психиатърът зае мястото до Холанд. Пое няколко пъти дълбоко въздух, въздъхна силно и се отпусна назад на седалката.
— Аз съм маниак — заяви той, като наблягаше на всяка дума. — Удостоверимо умопомрачен и ще подпиша сам документите си за изпращане в лудница.
— Вие сте в безопасност и само това има значение, докторе — каза Холанд.
— Радвам се да те видя, смахнат Mo — допълни Конклин.
— Имате ли представа какво направих?… Блъснах нарочно кола в дърво и аз бях в нея! После, след като изминах пеша почти половината разстояние до Бронкс, бях взет на стоп от една персона, която има повече бръмбари в главата си и от мен. Беше с объркано либидо и бягаше от съпруга си — шофьор, който беше по следите на високите й токчета и, както впоследствие разбрах, имаше адски приятното име Бронк. Жената, която ме качи, ме направи свой заложник, като се изхитри да ме заплаши, че ще извика „Помощ!“ в един ресторант, пълен с шофьори, всичките с вид на странични защитници от Американската футболна лига. С изключение на един, който ме изведе оттам. — Изведнъж Панов спря и бръкна в джоба си. — Вземи — продължи той и пъхна в ръцете на Конклин шофьорски книжки и пачки долари.
— Какво е това? — попита Алекс озадачен.