— Ограбих банка и реших да стана професионален шофьор!… Какво мислиш, че е? Взех го от човека, който ме охраняваше. Описах колкото можах добре мястото на катастрофата на екипажа на хеликоптера. Те ще се върнат, за да го намерят. Ще успеят — не може да отиде никъде.
Питър Холанд се пресегна, взе телефона и натисна три бутона. Заговори след по-малко от две секунди.
— Обадете се на Арлингтън, екипаж петдесет и седми. Човекът, когото ще вземат, трябва да бъде докаран направо в Лангли. В болницата. Информирайте ме за развитието на нещата… Извинете, докторе. Продължавайте.
— Да продължавам? Нямам какво повече да разказвам. Бях отвлечен и затворен в някаква ферма. Инжектираха ми порядъчно количество натриев пентотал, ако не се лъжа, за да ме направят обитател на Страната на хаховците, какъвто ми заяви, че съм, мадам Сцила Харибда.
— За какво, по дяволите, говорите? — попита спокойно Холанд.
— За нищо, адмирале, или господин директор, или…
— Питър е добре, Mo — допълни Холанд. — Просто не те разбрах.
— Няма нищо за разбиране. Има само факти. Моите алюзии са натрапчиви опити на фалшивата ми ерудиция. Това се нарича посттравматичен стрес.
— Разбира се. Сега си напълно ясен.
Панов се обърна към директора с нервна усмивка.
— Мой ред е да се извиня, Питър. Все още се чувствам уязвен. Последният ден не бе особено типичен за нормалния ми стил на живот.
— Мисля, че това важи за всички нас — съгласи се Холанд. — Аз също съм видял доста противни неща, но нищо от този род. Нищо, което да ми е бърникало из мозъка. Това съм го пропуснал.
— Няма защо да бързаме, Mo — добави Конклин. — Не се измъчвай — претърпял си достатъчно. Ако искаш, можем да отложим заседанието с няколко часа, за да си починеш и да се успокоиш.
— Не бъди глупав, Алекс! — възрази остро психиатърът. — За втори път изложих на опасност живота на Дейвид. Няма по-ужасно терзание от съзнанието за това. Не бива да губим минута дори… Забрави за Лангли, Питър. Отведи ме в някоя от твоите клиники. Искам при свободно съзнание да кажа всичко, което мога да си спомня — съзнателно или не. Побързайте. Ще обясня на лекарите какво да правят.
— Сигурно се шегуваш — каза Холанд, като гледаше втрещено Панов.
— Въобще не се шегувам. Вие двамата трябва да знаете това, което и аз — независимо съзнателно, или не. Не можете ли да го разберете?
Директорът отново се пресегна, взе телефона и натисна бутон. Шофьорът оттатък стъклената преграда вдигна слушалката, намираща се до седалката му.
— Промяна в плановете — каза Холанд. — Тръгвай към Пети стерилен.
Лимузината забави и на следващата пресечка зави надясно, към хълмовете и свежите зелени ловни полета на местността във Вирджиния. Морис Панов затвори очи като в транс или като човек, когото може би очакваха страшни мъчения, а вероятно и собствената му екзекуция. Алекс вдигна очи към Питър Холанд, двамата погледнаха Mo, после отново се спогледаха. Каквото и да правеше Панов, за него имаше причина. Никой не проговори, докато тридесет минути по-късно стигнаха до вратите на имението, което представляваше Стерилен дом Пет.
— Директорът на Управлението с придружители — съобщи шофьорът на човека от охраната. Беше облечен в униформа на частна охранителна фирма, която всъщност бе собственост на ЦРУ.
Лимузината тръгна по дългата алея с дървета от двете й страни.
— Благодаря — каза Mo, отвори очи и премигна. — Сигурен съм, че сте се досетили, че се опитвам да си прочистя главата и ако имам късмет — да сваля кръвното си налягане.
— Не трябва да правиш това — настоя Холанд.
— Да, трябва — отвърна Панов. — Може би с времето ще мога да събера с определена яснота определени фрагменти, но сега не мога, а нямаме и време. — Mo се обърна към Конклин. — Какво ново можеш да ми кажеш?
— Питър знае всичко. Заради кръвното ти няма да те въвеждам във всички подробности, но равносметката е, че при Дейвид всичко е наред. Поне не сме чули друго.
— А Мари? Децата?
— На острова са — отвърна Алекс, като избягваше очите на Холанд.
— Какво ще ми кажеш за Пети стерилен? — попита Панов директора на ЦРУ. — Предполагам, че там има специалист или специалисти, от които имам нужда.
— Да, работят на смени, и то денонощно. Може би познаваш някои от тях.
— Бих предпочел да не е така.
Дългата, тъмна кола сви в колелото, водещо към сградата с колони в джорджиански стил, която представляваше центърът на имението, и спря пред каменните й стъпала.
— Да вървим — каза тихо Mo и слезе.
Украсените със скулптури бели врати, подът, покрит с розов мрамор, и елегантното, виещо се стълбище в огромния салон имаха предназначението да осигурят разкошно прикритие на работата, която се вършеше в Пети стерилен. Тук в различен порядък се обработваха непрекъснато изменници, двойни и тройни агенти и полеви офицери, завърнали се от сложни задачи за почивка и разпит. Персоналът — всички до един с допуск четири нули, се състоеше от двама лекари и три медицински сестри, работещи в екипи на смени, готвачи и домашна прислуга, наемани от дипломатическите служби — най-вече задгранични посолства и охрана — всички с обучение на рейнджъри или еквивалентно на него. Те се движеха дискретно из къщата и околностите, постоянно нащрек и всеки от тях бе въоръжен явно или прикрито, с изключение на медицинския персонал. Всички посетители получаваха малки картончета, които трябваше да окачват на реверите си. Даваше им ги управителят на дома — човек с добра дикция, облечен в тъмен костюм. Той ги приемаше и ги насочваше според уговорката, която имаха. Мъжът бе пенсиониран побелял преводач от Централното разузнавателно управление, но на външен вид бе изключително подходящ за длъжността си.