Влязоха в стая, която беше в пълен контраст с антисептичния коридор с луминисцентно осветление. В нея имаше тежки кресла, а светлината бе мека и индиректна. На една маса имаше кафеварка, чашки и чинийки, а на друга бяха оставени грижливо сгънати вестници и списания — всички удобства на едно фоайе, предназначени за онези, които чакат някого или нещо. От вътрешната врата се появи човек в бяла медицинска престилка. Беше намръщен и гледаше неуверено.
— Директор Холанд? — попита той, приближи Питър и протегна ръка. — Аз съм доктор Уолш от втора смяна. Няма нужда да казвам, че не ви очаквахме.
— Опасявам се, че случаят е спешен и идването ми не стана по мой избор. Мога ли да ви представя доктор Морис Панов — освен ако не го познавате.
— Разбира се, но не лично. — Уолш протегна ръка. — За мен е удоволствие, докторе, и особена чест.
— Сигурно ще забравите и за двете, докторе, още преди да сме свършили. Може ли да поговорим насаме?
— Разбира се. Кабинетът ми е оттатък. Двамата излязоха през вътрешната врата.
— Не трябва ли да отидеш с тях? — попита Конклин и погледна Питър.
— А защо не ти?
— По дяволите, ти си директорът. Би трябвало да настоиш!
— Същото важи и за теб. Ти си най-близкият му приятел.
— Нямам никаква власт тук.
— А моята свърши, когато Mo ни остави. Хайде, ела да пийнем по едно кафе. От това място буквално ме побиват тръпки.
Холанд отиде до масата с кафеварката и напълни две чашки.
— Как го обичаш?
— С повече мляко и захар, отколкото ми се разрешава. Ще го направя сам.
— Аз все още го пия без мляко — каза директорът, отстрани се от масата и извади кутия цигари от джоба на ризата си. — Съпругата ми казва, че някой ден киселината му ще ме убие.
— Други хора смятат, че това ще направи тютюнът.
— Какво?
— Погледни.
Алекс посочи табелката на отсрещната стена. На нея пишеше: „БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ НЕ ПУШИТЕ.“
— Поне за това имам достатъчно власт — заяви тихо Холанд, щракна запалката си и запали цигарата.
Минаха почти двадесет минути. От време на време ту единият, ту другият вземаше някое списание или вестник, само за да го остави секунди по-късно, като при това поглеждаше към вътрешната врата. Най-сетне, двадесет и осем минути след като бе изчезнал с Mo, докторът на име Уолш се появи.
— Панов ми каза, че вие знаете какво е желанието му и че нямате никакви възражения, директор Холанд.
— Имам много възражения, но той май ги отхвърли… О, извинете ме, докторе, това е Алекс Конклин, който е един от нас и близък приятел на Панов.
— А какво смятате вие, господин Конклин? — попита Уолш и кимна на Алекс, който отговори на поздрава.
— Не харесвам това, което прави — което иска да направи, но Морис заяви, че то има смисъл. Ако е така, той е прав и аз разбирам защо настоява. Но ако в него няма смисъл, ще го измъкна оттук сам, така, както съм с един крак. Има ли смисъл, докторе? Какъв е рискът от увреждания?
— Винаги съществува риск, когато са замесени опиати, особено по отношение на химичния баланс, и той го знае. Именно заради това доктор Панов предписа интравенозна система, която ще удължи психическото му страдание, но намалява в известна степен потенциалното увреждане.
— В известна степен? — извика Алекс.
— Просто бях откровен. Също и той.
— Направете обобщение, докторе — каза Холанд.
— Ако нещата потръгнат лошо, ще е необходима терапия в продължение на два или три месеца, но не постоянно.
— А по отношение на смисъла? — настоя Конклин. — Има ли смисъл?
— Да — отвърна Уолш. — Това, което му се е случило, е не само свежо — то го е обсебило. Обзело е съзнанието му, което може да означава единствено, че е възпалило подсъзнанието му. Той е прав. Недостъпните му спомени са съвсем на ръба… Дойдох при вас само като знак на внимание. Доктор Панов настоява да започваме и като имам предвид това, което ми каза, аз бих направил същото. Всеки от нас би го направил.
— Каква е степента на сигурност? — попита Алекс.
— Сестрата ще бъде освободена и ще излезе от стаята. Ще има само един касетофон, работещ на батерии, ще остана аз… и някой от вас двамата. — Лекарят тръгна към вратата и се обърна преди да излезе. — Когато бъдем готови, ще пратя да ви повикат — допълни той и отново изчезна.
Конклин и Питър Холанд се огледаха. Започна вторият етап на очакването.
За тяхно учудване, той свърши само след десет минути. Във фоайето влезе една сестра и ги помоли да я последват. Минаха през лабиринт от бели антисептични стаи с врати с кръгли стъклени дръжки. През краткото си пътешествие те срещнаха само едно човешко същество — мъж в бяла престилка с хирургическа маска, който излезе от една бяла врата. Проницателните му, настойчиви очи над бялата маска ги изгледаха обвиняващо, сякаш бяха пришълци от някакъв различен свят, непознат на Стерилен дом Пет.