Сестрата отвори вратата, над чиято горна рамка имаше мигаща червена светлина. Постави пръст на устните си, за да запазят тишина. Холанд и Конклин влязоха тихо в една тъмна стая и застанаха пред опъната бяла завеса, която скриваше легло или кушетка за прегледи. През нея блестеше малък кръг силна светлина. Чуха мекия глас на доктор Уолш.
— Вие се връщате назад, докторе, не много назад — само с ден или два, точно в момента, в който започнахте да чувствувате тъпата, постоянна болка в ръката… в ръката, докторе. Защо ви карат те да усещате болка в ръката? Бяхте в една къща в някаква ферма — малка къща, от чиито прозорци се виждат полета, а после ви завързаха очите и започна болката в ръката ви. В ръката ви, докторе.
Изведнъж проблесна зелена светлина, която се отрази в тавана. Завесата се разтвори около метър и откри леглото, пациента и лекаря. Уолш свали пръста си от бутона до леглото и ги погледна, като правеше жестове с ръце, с които искаше да им каже: „Все едно, че тук няма никой. Ясно ли е?“
Двамата свидетели кимнаха, отначало омагьосани, а после отблъснати от вида на гримасничещото лице на Панов и на сълзите, които започнаха да се стичат от широко отворените му очи. И тогава видяха белите каиши под белия чаршаф, с които бе завързан Mo. Сигурно нареждането беше негово.
— Ръката, докторе. Трябва да започнем с процедурата на физическото насилие, нали? Защото вие знаете какво означава то, нали? То води към друга процедура на насилие, която вие не можете да позволите. Трябва да спрете нейното напредване.
Пронизителният писък беше дълъг вик на предизвикателство и ужас.
— Не, не! Няма да ви кажа! Аз го убих веднъж и няма да го убия отново! Махнете се от мееееен!…
Алекс се отпусна и започна да се свлича на пода. Питър Холанд го сграбчи и силният, широкоплещест адмирал, ветеран от най-тъмните операции в Далечния изток, го изведе внимателно и мълчаливо през вратата и го остави при сестрата.
— Моля ви, махнете го оттук.
— Да, сър.
— Питър — изкашля се Алекс. Опита се да се изправи, но изкуственият му крак се подхлъзна. — Съжалявам. Господи, колко съжалявам!
— За какво? — прошепна Холанд.
— Трябва да съм там, но не мога да гледам!
— Разбирам те. Твърде близки сте. Може би и аз не бих могъл, ако бях на твое място.
— Не, ти не разбираш! Mo каза, че е убил Дейвид, но разбира се, че не го е сторил. Обаче аз възнамерявах, аз наистина исках да го убия! Не бях прав, но се опитах с всичко, което знам и което е пропито в мен до мозъка на костите ми, да го убия. И сега го направих отново. Изпратих го в Париж… Не е виновен Mo, вината е моя!
— Облегнете го на стената, госпожице. Нека се отпусне на пода и ни оставете сами.
— Да, сър!
Сестрата направи каквото й бе наредено и изчезна бързо, като остави Холанд и Алекс сами в антисептичния лабиринт.
— Сега, слушай ме, Полеви човече — прошепна сивокосият директор на Централното разузнавателно управление, коленичил пред Конклин. — Най-добре е да престанеш с това постоянно чувство за вина — трябва. В противен случай никой няма да бъде от полза за никого. Не давам и пет пари какво сте направили ти или Панов преди тринадесет години, преди пет години или сега! Всички сме разумни и интелигентни хора и това, което сме направили, е станало, защото за момента сме смятали, че постъпваме правилно… И знаеш ли какво, Свети Алекс! Да, чул съм прозвището ти. Ние допускаме грешки. Адски неприятно, нали? Може би все пак не сме чак толкова интелигентни? Може би Панов не е най-великият специалист по поведенчески не знам какво си; може би ти не си най-проницателният полеви кучи син, макар и канонизиран; и може би аз не съм суперстратегът зад линията, какъвто ме изкарват, че съм. Е, и какво от това? Грабваме си шапките и заминаваме там, където трябва.
— О, млъкни, за Бога! — извика Конклин, като се опитваше да стане, подпирайки се на стената.
— Ш-ш-ш-т!
— Глупости! Последното нещо, от което се нуждая е ти да ми държиш проповеди! Ако имах два крака, щях да ти покажа!
— Какво сега — на бой ли ще налитаме?
— Бях черен пояс. Първа категория, адмирале.
— Леле Боже, гледай ти. А аз дори не знам да се бия. Погледите им се срещнаха и Алекс се разсмя първи.
— Непоносим си, Питър. Разбрах какво искаш да кажеш. Помогни ми да стана, а? Ще се върна във фоайето и ще те изчакам там. Хайде, дай ми ръка.