— Ще имаш да вземаш — каза Холанд, изправи се и се надвеси над Конклин. — Оправяй се сам. Някой ми разказа, че Светецът се завърнал, като изминал двеста и тридесет километра на вражеска територия, през реки, потоци и джунгла, пристигнал в базовия лагер „Фокстрот“ и попитал дали някой има бутилка бърбън.
— Да, но тогава беше различно. Бях ужасно по-млад и имах два крака.
— Представи си, че и сега ги имаш, Свети Алекс — Холанд смигна. — Връщам се обратно. Някой от нас трябва да присъства там.
— Копеле!
Конклин престоя час и четиридесет и седем минути във фоайето. Никога не беше чувствал каквото и да било в липсващата част на крака си, заменена с подвижна протеза, но сега тя пулсираше. Не знаеше какво означава това невъзможно усещане, но не можеше да спре да мисли за тупането, което преминаваше през крака му. Поне имаше за какво да мисли и той си спомни с тъга за младите години, когато и двата му крака бяха на мястото си, и за дните преди това. О, колко искаше тогава да промени света! И колко добре се чувстваше със съзнанието за съдбата, предопределила му да стане най-младият отличник в историята на училището, произнесъл прощално слово по случай завършването на випуска. Най-младият студент, приеман някога в Джорджтаун. В края на академичните тунели трептеше ярка, ярка светлина! Нещата тръгнаха надолу, когато някой изнамери отнякъде, че името му по рождение не е Александър Конклин, а Алексей Николаев Консоликов. Човекът, чието лице вече не си спомняше, му бе задал въпрос, който промени живота му.
— Случайно да говорите руски?
— Разбира се — бе отвърнал той, развеселен, че посетителят му е могъл дори да си помисли, че не говори руски. — Както очевидно знаете, родителите ми са били имигранти. Не съм израсъл в руски дом, но в руско обкръжение — поне в ранните ми години. Човек не би могъл да си купи хляб от овощний отдел, ако не говореше руски.
— Все пак, то е било през ранните ви години, както споменахте.
— Да.
— И какво се промени?
— Сигурен съм, че е описано някъде във вашия правителствен отчет и че то едва ли ще задоволи вашия сенатор-злодей Маккарти.
Щом тези думи изплуваха в съзнанието му, Алекс си спомни лицето. То бе на човек на средна възраст и изведнъж бе станало безизразно. Очите му се замъглиха, но в тях имаше потиснат гняв.
— Уверявам ви, господин Конклин, че аз не съм свързан по никакъв повод със сенатора. Вие казвате, че е злодей, аз бих го нарекъл другояче, само че сега това не е уместно… И какво се промени?
— Доста късно баща ми успя да стане това, което е бил в Русия — силно преуспяващ търговец, капиталист. Накрая притежаваше седем супермаркета в модерни търговски центрове. Наричат се „Конклинс Корнърс“. Сега е над осемдесетгодишен и, макар че много го обичам, трябва със съжаление да призная, че е пламенен привърженик на сенатора. Но аз просто отчитам възрастта му, борбата, която е водил, омразата му към Съветите и избягвам темата.
— Вие сте много интелигентен и дипломатичен.
— Да, интелигентен и дипломатичен — беше се съгласил Алекс.
— Пазарувал съм в няколко от магазините. Откъде е дошло „Конклин“?
— Баща ми го е измислил. Майка ми разправя, че го видял на табло за обяви, рекламиращо моторни масла, четири или пет години след пристигането им тук — така предполага тя. Разбира се, трябвало е да се разделят с Консоликов. Както каза веднъж моят доста фанатичен баща, „Тук само евреите с руски имена могат да натрупат пари.“ И в този случай аз избягвам да разговарям по темата.
— Много дипломатично.
— Не е никак трудно. Все пак той си има и добри страни.
— Дори и да не беше така, сигурен съм, че вие пак щяхте да се държите дипломатично и да прикривате чувствата си. Господин Конклин, аз съм представител на една правителствена агенция, която е много заинтересована от вас и в която пред вашето бъдеще няма да има граници, както за всеки потенциален наш служител, с когото съм разговарял през последните десет години.
„Това беше преди близо тридесет години“ — разсъди Алекс и отново вдигна очи към вътрешната врата във фоайето на Пети стерилен. С колко лудост се оказа изпълнено времето след това. В стремежа си да използува един силно предизвикателен опит за нереално разширяване на дейността си, баща му бе решил да надмине самия себе си, рискува огромна сума пари, съществуващи само във въображението му и в мозъците на алчни банкери, и загуби шест от седемте си супермаркета. Остана му най-малкият, осигуряващ му стил на живот, който се оказа неприемлив за него. Затова бе съвсем логично, че баща му получи масивен апоплектичен удар и почина точно когато Алекс трябваше да започне живота си на възрастен.