Берлин — Източен и Западен. Москва, Ленинград, Ташкент и Камчатка. Виена, Париж, Лисабон и Истанбул. След това обратно през целия свят със спирки в Токио, Хонконг, Сеул, Камбоджа, Лаос. Накрая Сайгон и трагедията, наречена Виетнам. С течение на годините, поради способността му лесно да усвоява различни езици и опита, който дойде с борбата за оцеляване, той стана главен специалист на Управлението в областта на тайните операции, негов пръв разузнавач и често стратег на място на прикритите му дейности. Тогава една сутрин, край покритата с мъгла делта на Меконг, някаква мина разби живота и единия му крак. Пред полевия агент, който в избраната от него дейност бе зависим от възможността да се движи, оставаха много малко възможности. Прости се с полевата работа, а другото беше лесно. Примири се с прекомерното си пиене, като го оправда, че е на генетична основа. Руската зима на депресия премина в пролет, лято и есен. Тогава мършавата, трепереща развалина, която бе почти унищожена, получи отмяна на смъртната присъда. Дейвид Уеб — Джейсън Борн се завърна в живота му.
Вратата се отвори и милосърдно прекъсна спомените. Във фоайето влезе бавно Питър Холанд. Лицето му беше бледо и изопнато, а очите му бяха изцъклени. В лявата си ръка държеше две малки пласмасови кутии, в които вероятно се намираха касетите със записите.
— Докато съм жив — каза Питър с нисък, глух, почти шепнещ глас, — се надявам Бог да не позволи да стана отново свидетел на нещо подобно.
— Как е Mo?
— Мислех, че няма да оцелее… Страхувах се, че ще се самоунищожи. Уолш трябваше постоянно да спира. Беше доста изплашен.
— Но защо, за Бога, не е прекратил?
— Попитах го. Отвърна ми, че инструкциите на Панов били не само изрични, но и че ги е написал, подписал се е и казал, че очаква те да бъдат изпълнени до последната буква. Не знам, може би между лекарите има нещо като неписан етичен закон. Но Уолш го свърза към ЕЕГ-апарат, от който почти не сваляше очи. Както и аз — беше по-лесно да гледам в него, отколкото към Mo. Господи, хайде да излизаме оттук!
— Почакай, а какво ще стане с Панов?
— Не е готов за увеселение за добре дошъл. Ще остане тук няколко дни под наблюдение. Уолш ще ми се обади утре сутринта.
— Бих искал… искам да го видя.
— Няма какво да гледаш, освен един съсипан човек. Повярвай ми, не би желал да го видиш такъв, той също. Да вървим.
— Къде?
— В твоята… в нашата къща във Виена. Предполагам, че имаш касетофон.
— Имам всичко, с изключение на ракета до луната, макар че не мога да се оправя с повечето неща.
— Искам да спрем някъде и да купим бутилка уиски.
— В апартамента ми има всякакви марки.
— Надявам се, че не те притеснявам? — попита Холанд, като гледаше изпитателно Алекс.
— Да.
— Добре. Може би ще останем будни до късно през нощта, за да изслушаме това. — Директорът вдигна касетите. — При първите няколко прослушвания няма да разберем нищо. Единственото, което ще чуем, е болката, а не информацията.
Бе малко след пет следобед, когато напуснаха мястото, известно в Агенцията като Стерилен дом Пет. Дните почваха да стават по-къси, септември беше в разгара си. Отслабващото слънце напомняше за промяната, която предстоеше и щеше да дойде с наситени цветове — израз на смъртта на един сезон и раждането на друг.
— Светлината е най-ярка преди да умре — каза Конклин, отпусна се в лимузината на седалката край Холанд и се загледа навън през прозореца.
— Намирам това не само за неуместно, но може би и за противно — заяви Питър изтощен. — И не мога да го приема, преди да разбера кой го е казал.
— Мисля, че е Христос. — Алекс се изсмя тихо. — Чел ли си всъщност Светото писание?
— По-голямата част от него.
— Защото е трябвало ли?
— Не, по дяволите. Баща ми и майка ми бяха агностици, подобно на много други хора, без обаче да са се превърнали в безбожни парии. Не говореха за това и пращаха мен и двете ми сестри една седмица на протестантска служба, друга — на католическа литургия, после в синагога, без каквато и да е определена последователност. Но аз предполагам, че са смятали, че така бихме могли да добием обща представа. А именно това кара децата да четат. Естественото любопитство, обгърнато в мистицизъм.
— Нещо, на което не може да се устои — съгласи се Конклин. — Аз изгубих вярата си и сега, след толкова години на духовна независимост, се чудя дали нещо не ми липсва.
— Като например?
— Утехата, Питър. Нямам утеха.
— За какво?
— Не знам. Може би за нещата, които не са в моя власт.