— Искаш да кажеш, че нямаш утехата на опрощението — на метафизическото опрощение. Съжалявам, Алекс, в това отношение си правим компания. Носим отговорността за извършеното от нас и никакво опрощение след изповед не може да промени положението.
Конклин извърна глава и погледна Холанд с разширени очи.
— Благодаря ти — каза той.
— За какво?
— За това, че мислиш като мен, че използваш думите, които и аз използвах… Преди пет години се върнах от Хонконг с флага на отговорността, развяващ се на копието ми.
— Не си ме разбрал.
— Остави. Връщам се на това, за което говорехме… „Пази се от клопките на църковната самонадеяност и на самовглъбеността.“
— Кой го е казал, по дяволите?
— Или Савонарола, или Салвадор Дари — не мога да си спомня точно.
— О, за Бога, спри с тези глупости! — разсмя се Холанд.
— Защо? Най-сетне се посмяхме. Какво стана със сестрите ти?
— Това е по-весела история — отвърна Питър с наведена глава. На устните му играеше дяволита усмивка. — Едната е монахиня в Ню Делхи, а другата е президент на собствената си рекламна фирма в Ню Йорк.
— Все пак ти си избрал да станеш военен.
— Не „все пак“ Алекс… Аз бях един сърдит млад човек, който наистина вярваше, че страната ни е несправедливо очерняна. Произхождам от привилегировано семейство, което гарантираше — на мен, а не на черното дете от улиците на Филаделфия или Харлем, автоматично приемане в Анаполис. И аз реших, че трябва по някакъв начин да заслужа тази привилегия. Трябваше да покажа, че хора като мен не използват привилегиите си, за да избягват отговорностите, стоящи пред тях, а напротив — за да ги увеличат.
— Възраждане на аристократизма — каза Конклин. — Благородството задължава — благородството налага задължения.
— Не е честно — запротестира Холанд.
— Да, честно е, и то в един много реален смисъл. На гръцки аристо означава „най-добре“, а кратна — „управлявам“. При старите гърци такива млади мъже са предвождали армии, извадили мечовете си пред, а не зад войската, само за да й покажат, че ще пожертват тези с най-скромен произход, тъй като са под тяхното командване — командването на най-доблестните.
Питър Холанд отпусна глава на кадифената облегалка с полупритворени очи.
— Може отчасти да е така, не съм сигурен — въобще не съм сигурен. Задавахме толкова много въпроси. Защо, за Бога, защо? Защо загиваха мъже с разкъсани стомаси и гърди от врага, намиращ се на две стъпки пред тях, от някой виетконговец, който познава джунглата по-добре от тях? Каква война бе това?… Ако хора като мен не се вдигаха с момчетата, за да им кажат: „Вижте, аз съм тук, аз съм с вас“, как мислиш, че щяхме да успеем да издържим толкова време? Тези момчета бяха това, което някои хора наричат „чернилки“, „порти“ и какво ли не още, и имаха най-много третокласно образование. За привилегированите имаше отсрочка от опетняването или служби, които почти им гарантираха неучастие в боевете. Но за другите нямаше нищо такова. И ако моето присъствие сред тях — присъствието на един привилегирован кучи син, е означавало нещо, то това е била най-добрата работа, която някога съм вършил.
Изведнъж Холанд спря да говори и затвори очи.
— Извинявай, Питър. Нямах намерение да се ровя в минали неща. Наистина. Всъщност, започнах да говоря за моята вина, а не за твоята… Колко странно, че всичко така съвпада, нали? Как го нарече ти? Постоянно чувство за вина. Кога ли ще спре то?
— Сега — каза Холанд, вдигна глава, изправи гръб и изпъна рамене. Взе телефона, натисна два бутона и заговори. — Остави ни във Виена, моля те. После иди и намери някой китайски ресторант и ни донеси най-хубавото, което имат… Честно казано, най-много обичам нетлъсти ребра и пиле с лимон.
Холанд се оказа прав. Първото прослушване на сеанса на Панов под въздействие на серума бе изключително мъчително. Гласът му беше непоносим, емоционалното съдържание замъгляваше информацията, особено за човек, който познаваше психиатъра. Второто прослушване обаче ги накара веднага да се съсредоточат, което без съмнение се дължеше именно на болката, която чуваха. Нямаше време да се отдават на лични чувства; изведнъж информацията бе всичко. Двамата мъже започнаха да си водят подробни бележки, като често спираха и прослушваха отново множество фрагменти, за да ги изяснят и разберат. Третото прослушване изчисти допълнително важните места. В края на четвъртото и Алекс, и Питър Холанд имаха по тридесет-четиридесет страници бележки. Следващият час премина в мълчание, като всеки от тях извършваше свой анализ.
— Готов ли си? — попита от дивана директорът на ЦРУ с молив в ръка.