— Да — каза Конклин, седнал пред бюрото с разнообразна електронна техника. Касетофонът беше до лакътя му.
— — Някакви встъпителни бележки?
— Да — каза Алекс. — Деветдесет и девет процента и четиридесет и четири стотни от това, което прослушахме не ни дава нищо, а само ни показва какъв страхотен сондьор е Уолш. Постоянно се върти около въпроса, като поема репликите по-бързо, отколкото аз мога да ги разбера. А съвсем не съм аматьор, когато става въпрос за разпити.
— Съгласен съм — каза Холанд. — И аз не бях лош, особено с някой тъп инструмент. Уолш е добър.
— Дори повече от добър, но то не ни касае. Важното е това, което успя да изкопчи от Mo, обаче с едно „но“. То не касае повторното изживяване на Панов на разкритията, направени от него, тъй като трябва да приемем, че е разкрил почти всичко, което му бях казал. Свързано е с повторението на онова, което е чул. — Конклин отдели няколко страници. — Ето един пример. „Фамилията ще е доволна… нашият главен ще ни благослови.“ Той повтаря нечии думи, не своите. Освен това Mo не владее криминалния жаргон — определено не в такава степен, че да направи връзка, но тя е налице. Да вземем думата „глава“ и да я променим, като я допълним. „Главатар“ — висш главатар, който едва ли е духовен глава. Изведнъж „фамилията“ придобива съвсем друг оттенък, а благословията приема вида на възнаграждение или премия.
— Мафията — каза Питър. Погледът му беше твърд и бистър, въпреки изпитите чаши. Очевидно организмът му бе успял да изгори алкохола. — Не се бях досетил, но инстинктивно отбелязах тази фраза… Е, добре, ето още нещо в същия смисъл. В същия, защото и аз улових някои необичайни за Панов изрази.
— Холанд прегледа бележника си и спря на една страница. — Ето. „Ню Йорк иска всичко“. — Питър продължи да прелиства.
— Също и тук. „Този от Уолстрийт си го бива“. — Директорът пак запрелиства. — И това. „Варени моркови“ — останалото не го разбирам.
— Пропуснал съм го. Чух го, но не долових никакъв смисъл.
— Не би и могъл, господин Алексей Консоликов. — Холанд се усмихна. — Въпреки външността ти на англосаксонец, образованието и всичко останало, в теб тупти сърце на руснак. Ти не си чувствителен към някои неща, които част от нас трябва да търпят.
— Като?
— Аз съм WASP, а „варен морков“ е само още един израз, наситен с отрицателен оттенък, който ни е лепнат, трябва да призная, от потиснатите малцинства. Помисли. Амбрустър, Дуейн, Аткинсън, Бъртън, Тигартън — всички те са „моркови“. Да не говорим за бизнесмените от Уолстрийт — някои фирми там са поначало финансови бастиони на WASP.
— „Медуза“ — каза Алекс и кимна с глава. — „Медуза“ и мафията… Боже мой!
— Но ние имаме един телефонен номер! — Питър се наведе напред. — В счетоводната книга, която ни донесе Борн от дома на Суейн.
— Опитах го, нали помниш. Оказа се телефонен секретар.
— И това ни стига. Можем да установим местонахождението му.
— И за какво? Който и да получава съобщенията, го прави дистанционно и вероятно от телефонен автомат, ако има поне малко мозък. Предаването не само че не може да бъде проследено, но дава и възможност да бъдат изтрити всички останали съобщения, така че да не можем да ги запишем.
— Не си съвсем на „ти“ с модерната техника, а, полеви човече?
— Ами купих си видеокасетофон, за да гледам стари филми, и не можах да се сетя как да изключа проклетия мигащ часовник. Обадих се на търговеца и той ми каза: „Прочетете инструкциите на вътрешния панел.“ А аз не мога да го намеря.
— Нека тогава ти обясня какво ще направим с телефонния секретар… Ще го блокираме отвън.
— Боже мой, какво ли още ще измислиш! Как, по дяволите, ще ни помогне това? Освен че ще блокира източника.
— Забравяш нещо. Забравяш местоположението на машинката.
— И?
— Някой ще трябва да дойде, за да я поправи.
— О?
— Прибираме го и разбираме кой го е изпратил.
— Знаеш ли, Питър, имаш известни способности. Като за новак все пак не е чак толкова възмутително незаслуженото положение, което заемаш.
— Съжалявам, че няма с какво да те почерпя.
Брайс Оугълви от правната фирма „Оугълви, Спофорд, Крофорд и Коен“ диктуваше един изключително сложен отговор до антитръстовия отдел на Министерството на правосъдието, когато съвсем личният му телефон иззвъня. Само на бюрото му. Взе слушалката, натисна зеления бутон и бързо заговори.
— Почакай — каза той и погледна секретарката си. — Ще ме извините ли?
— Разбира се, сър.
Тя стана, пресече огромния кабинет и излезе.
— Да, какво има? — попита Оугълви по телефона.
— Машината не работи — каза гласът по свещената линия.