— Какво е станало?
— Не знам. Постоянно се чува сигнал „Заето“.
— Но това е най-добрият апарат, който съществува. Може би някой друг вече се е бил свързал, когато си се опитал да се обадиш.
— Вече два часа се мъча да се свържа. Има някаква повреда. И най-добрите машини се развалят.
— Добре. Прати човек да провери. Използвай някой от чернилките.
— Естествено. Не трябва никой бял да влиза там.
25
Беше малко след полунощ, когато Джейсън слезе от метрото в Аржантьой. Бе разделил деня на части, като разпределяше часовете между приготовленията, които трябваше да направи и търсенето на Мари. Прехвърляше се от един район на града в друг и изучаваше всяко кафене, всеки магазин, всеки голям или малък хотел, който можеше да си припомни от кошмара отпреди тринадесет години. Неведнъж беше ахвал, щом видеше от разстояние или в другия край на поредното кафене някоя жена в гръб, щом за малко мернеше нечий профил, а на два пъти — богата корона от тъмночервена коса, и всеки път му се струваше, че това е съпругата му. Винаги се оказваше, че не е Мари, обаче той започна да усеща безпокойството си и след като го беше осъзнал, бе в състояние да го контролира по-добре. Това бяха най-невъзможните моменти от деня; останалите бяха просто запълнени с трудности и чувство на неудовлетвореност.
Алекс! Къде, по дяволите, беше Конклин? Не можа да го открие във Вирджиния! Беше разчитал той да се погрижи за подробностите, като имаше предвид часовата разлика, и на първо място да направи прехвърлянето на средствата. Деловият ден на източния бряг на Съединените щати започваше в четири часа следобед парижко време, а в Париж оставаше по-малко от час за освобождаването и прехвърлянето на над един милион щатски долара на господин Симон в избрана от него банка в Париж. Което означаваше, че въпросният господин Симон трябваше да знае въпросната, още неизбрана парижка банка. Беше му помогнал Бернардин. Помогнал? Беше го направил възможно.
— На Рю дьо Гренел има банка, често използвана от Втори отдел. Там проявяват разбиране по отношение на часовете и в случай че отсъства някой и друг оригинален подпис, но не дават нищо за нищо и не вярват никому, особено ако е свързан с нашето благотворително социалистическо правителство.
— Искаш да кажеш, че ако парите ги няма, дори да пристигне при тях съобщение по телетипа, човек не може да ги получи.
— Нито су. И президентът да се обади, ще му кажат да отиде да си ги вземе в Москва, откъдето те твърдо смятат, че е.
— Тъй като не можах да се свържа с Алекс, прескочих банката в Бостън и се обадих на нашия човек в Кеймън Айлъндс, където Мари вложи основната част от парите. Той е канадец, банката също е канадска. Сега чака инструкции.
— Ще трябва да се обадя по телефона. В „Пон Роял“ ли си?
— Не. Аз ще те потърся.
— Къде си?
— Предполагам, че ти би казал, че съм една неспокойна и объркана пеперуда, прелитаща от едно смътно запомнено място на друго.
— Търсиш я.
— Да. Но не в това е въпросът, нали?
— Прости ми, но като че ли се надявам да не я намериш.
— Благодаря ти. Ще ти се обадя след двайсет минути. Беше отишъл на друго място, свързано със спомените им — Трокадеро и Пале дьо Шайо. Там, на една от терасите, го бяха простреляли; беше се завързала стрелба, по безкрайните каменни стъпала бяха тичали мъже, скривани от време на време от огромните позлатени статуи и високите струи на фонтаните; те бяха изчезнали в строго подредените симетрични градини, изчезнали от погледа му, а накрая и от обсега на оръжието му. Какво се бе случило? Защо си спомни Трокадеро?… Тогава Мари беше там… някъде там. Къде ли беше тя в този огромен комплекс? Къде? На една тераса, тераса! Близо до някаква статуя — коя?… На Декарт? Расин? Талейран? Статуята на Декарт беше изплувала най-напред в съзнанието му. Трябваше да я намери.
Беше я намерил и Мари я нямаше там. Бе погледнал часовника си; от разговора с Бернардин бяха минали почти четирийсет и пет минути. Беше се затичал надолу по стълбите, както мъжете от спомените му, за да намери телефон.
— Иди в Банк Норманди и попитай за мосю Табури. Той знае, че господин Симон възнамерява да прехвърли над седем милиона франка от Кеймън Айлъндс с гласово потвърждение чрез частния си банкер на островите. С удоволствие ще ти разреши да използваш телефона му, но, вярвай ми, ще таксува разговора ти.
— Благодаря ти, Франсоа.
— Къде си сега?
— При Трокадеро. Това е лудост. Имах страхотни усещания, нещо като вибрации, но нея я нямаше. Може би причината е в нещата, които не мога да си спомня. По дяволите, там май получих един куршум. Просто не знам.