— А ножът му?
— Сантос няма нито нож, нито пистолет. Никога не носи оръжие в себе си.
— Радвам се да го чуя. Да вървим.
— Той не се нуждае от такива оръжия — добави куриерът обезпокоително.
Преведоха го през алеята покрай входа с неоново осветление до един проход между сградите, през който едва можеше да мине човек. Тръгнаха един след друг, като Джейсън бе между двамата мъже, и отидоха зад кафенето, където Борн видя последното нещо, което можеше да очаква в тази занемарена част на града. Там имаше… Е, добре, там имаше английска градина. Парче земя около десетина метра на дължина и шест на ширина, в което дървени рамки носеха най-различни цъфнали увивни растения — едно езерце от цветове, окъпани от лунната светлина.
— Изключителна гледка — каза Джейсън. — Едва ли е постигната без грижи.
— А, това е страстта на Сантос! Никой не я разбира, но и не смее да докосне с пръст дори едно цвете.
— Интересно.
Заведоха го до малък външен асансьор, чиято стоманена рамка бе окачена на каменната стена на зданието. Друг начин за стигане до втория етаж не се виждаше. Тримата едва се вместиха в кабинката и след като вратата бе затворена, мълчаливият куриер натисна в тъмното един бутон и заговори.
— Тук сме, Сантос. Камелия. Вдигни ни.
— Камелия? — попита Джейсън.
— Така той разбира, че всичко е наред. Ако не беше, приятелят ми можеше да каже „лилия“ или „роза“.
— И какво щеше да стане тогава?
— Не искам да говоря за това. Не ме е грижа.
— Естествено. Разбира се.
Външният асансьор спря с неприятно подскачане и мълчаливият куриер отвори дебелата стоманена врата, като за това му се наложи да използва цялата си тежест. Борн бе въведен в познатата му стая с побраните с вкус скъпи мебели, лавиците с книги и единственият стоящ лампион, който осветяваше Сантос в огромното му кресло.
— Може да тръгвате, приятели — каза грамадният мъж на куриерите си. — Вземете парите си от купчината и, за Бога, кажете му да даде на Рене и американеца, дето твърди, че се казва Ралф, по петдесет франка и да ги пуска да си вървят. Позволяват си да пикаят по ъглите… Кажете им, че парите са от техния приятел от миналата нощ, който ги забрави.
— О, по дяволите! — избухна Джейсън.
— Беше забравил, нали? — ухили се Сантос.
— Имах други грижи.
— Да, сър. Добре, Сантос!
Вместо да поемат към задната част на стаята и асансьора, двамата мъже отвориха една врата отляво и изчезнаха. Борн гледаше озадачено след тях.
— Има стълбище, което води към кухнята — каза Сантос, отговаряйки на неизречения въпрос на Джейсън. — Вратата може да се отвори откъм тази стая, но не и отвън, освен от мен… Седнете, мосю Симон. Вие сте мой гост. Как е главата ви?
— Подутината изчезна, благодаря ви. — Борн седна на огромния диван и потъна сред възглавниците. Позицията му съвсем не беше авторитетна, но не трябваше и да бъде. — Разбрах, че в сърцето ви има мир.
— И желание за три милиона франка в сребролюбивото му кътче.
— В такъв случай сте доволен от позвъняването в Лондон?
— Никой не би могъл да програмира този човек да реагира по начина, по който го направи. Наистина има Горгона и тя изкарва наяве изключителна преданост и страх по върховете. Което означава, че тази змийска особа не е без влияние.
— Точно това се опитах да ви кажа.
— Сега, нека направя обобщение на вашите искания. Казвате, че трябва да се свържете сам с черната птица, така ли е?
— Абсолютно.
— Мога ли да попитам отново — защо?
— Честно казано, вече знаете твърде много. Повече, отколкото моите клиенти предполагат. Те нямат никаква работа с вас, не искат никакви следи и в това отношение вие сте уязвим.
— Как? — Сантос удари с юмрук по облегалката на креслото.
— Възрастният човек от Париж с полицейското досие, който се опита да предупреди един член на Асамблеята, че ще бъде убит. Именно той е споменал за черната птица; той е казал за „Сърцето на войника“. За щастие, нашият човек го е чул и тихичко е предал всичко на моите клиенти, но то не им е достатъчно. Колко ли други възрастни хора в Париж могат да споменат в старческите си халюцинации „Сърцето на войника“ и вас?… Затова вие нямате работа с моите клиенти.
— Дори чрез вас?
— Аз ще изчезна, а вие оставате. Макар че, ако бъда искрен докрай, мисля, че трябва да направите същото… Ето, донесъл съм ви нещо.
Борн седна на ръба на дивана и бръкна в джоба си. Извади руло франкове, стегнато с ластик. Подхвърли го на Сантос, който го хвана с лекота във въздуха.
— Двеста хиляди франка — бях упълномощен да ви ги дам. Заради показаното старание. След като осигурите необходимата ми информация, аз ще я предам в Лондон и ще получите остатъка до трите милиона, независимо дали черната птица ще приеме, или не предложението на клиентите ми.