— Но вие бихте могли да изчезнете преди това, нали?
— Продължавайте да ме наблюдавате, както досега. Последвайте ме до Лондон и обратно. Дори ще се обадя, за да ви кажа имената на въздушните компании и номерата на полетите. Какво повече можете да искате?
— Само още едно нещо, мосю Симон — отвърна Сантос, надигна огромното туловище от креслото и тръгна важно към една маса за карти до лакираната тухлена стена. — Елате тук, ако обичате.
Джейсън отиде до масата и остана удивен.
— Вие сте много последователен, нали? — каза той.
— Опитвам се да бъда… О, не бързайте да вините портиерите, те са ваши. Аз действам на много по-ниско ниво. Камериерките и стюардите ми допадат повече. Те не са толкова разглезени и никой не забелязва отсъствието им, дори ако не се появят цял ден.
На масата бяха разпръснати трите паспорта на Борн, любезно предоставени му от Кактус във Вашингтон, както и пистолетът и ножът, взети от него миналата вечер.
— Много сте убедителен, но това не решава нищо, така ли е?
— Ще видим — отвърна Сантос. — Сега ще приема парите — за положените старания, но вместо вие да летите до Лондон, нека Лондон дойде в Париж. Утре сутринта. Ще ми се обадите, когато пристигне в „Пон Роял“ — разбира се, ще ви дам номера на личния си телефон, и двамата с вас ще играем играта на Съветите. Замяна за замяна, все едно че вървим по мост, всеки със своя пленник подире си. Пари за информация.
— Вие сте луд, Сантос! Моите клиенти никога не се показват! Вие току-що загубихте остатъка до трите милиона.
— Защо да не опитаме? Винаги биха могли да наемат някоя сляпа връзка, нали? Някой невинен турист с двойно дъно на ръчния багаж. Никакви аларми не се задействат от хартия. Опитайте! Това е единственият начин да получите каквото искате, господине.
— Ще направя каквото мога — каза Борн.
— Ето телефона ми. — Сантос взе от масата една предварително приготвена картичка с надраскани на нея цифри. — Обадете ми се, щом пристигне Лондон. А междувременно ви уверявам, че ще бъдете наблюдаван.
— Истински майстор сте.
— Ще ви придружа до асансьора.
Мари седеше на леглото и отпиваше от горещия чай в тъмната стая, заслушана в звуците на Париж, които се дочуваха отвън. Не само че бе невъзможно да заспи, но беше и непоносимо. Бе загуба на време, когато всеки час беше скъп. Беше взела най-ранния полет от Марсилия за Париж и бе отишла направо в „Морис“ на Рю дьо Риволи — същият хотел, където беше чакала преди тринадесет години. Бе чакала един мъж да се вслуша в гласа на разума или да погуби живота си, а така и част от нейния. Тогава си беше поръчала кана с чай и той се беше върнал при нея. Сега, може би несъзнателно, също бе поръчала чай на нощния стюард, като че ли повторението на ритуала щеше да повтори завръщането му, станало преди толкова време.
О, Господи, беше го видяла! Това не бе заблуда, нито грешка — беше Дейвид! Бе излязла от хотела около десет и започна да броди, като спазваше списъка, който бе направила в самолета. Отиваше от един район в друг без всякаква логическа последователност — просто спазваше поредността на местата така, както й бяха хрумнали; такава беше нейната последователност.
Бе изпълнила списъка и беше тръгнала по кея на „Бато Муш“ в началото на авеню „Жорж Пети“ към банката на „Мадьолен“… и Трокадеро. Беше бродила безцелно по неговите тераси като в транс, търсейки една статуя, която не можеше да си спомни, блъскана от почти безкрайните групи туристи, водени от досадни екскурзоводи. Огромните статуи бяха започнали да й изглеждат като една и се бе почувствала замаяна. Слънцето на късния август блестеше ослепително. Канеше се да седне на една мраморна пейка, припомнила си една повеля на Джейсън Борн: Почивката е оръжие. И изведнъж бе видяла нагоре един мъж с каскет и тъмен пуловер с шпиц-деколте. Той се беше обърнал и затичал към каменните стъпала, които водеха към авеню „Гюстав Пети“. Познаваше това тичане, тази крачка; познаваше ги по-добре от всеки! Колко пъти го бе наблюдавала — често застанала зад трибуните, без Дейвид да я вижда, докато той бягаше безспир по университетската писта, за да се избави от обхваналите го бесове. Това беше Дейвид! Тя беше скочила от пейката и се бе затичала след него.
— Дейвид! Дейвид, аз съм!… Джейсън!
Беше се сблъскала с един екскурзовод, развеждащ японска група. Мъжът се бе ядосал; тя беше бясна и затова си запроби-ва бясно път през слисаните ориенталци, повечето от тях по-ниски от нея, но височината, от която ги гледаше, не й бе помогнала. Съпругът й беше изчезнал. Къде ли бе отишъл! В градините? Или беше излязъл сред тълпата на улицата, или сред неспирно движещите се коли, които идваха от Пон д’Ие-на? За Бога, къде?