— Джейсън! — бе изкрещяла тя с всичка сила. — Джейсън, върни се!
Беше се затичала надолу по стъпалата към улицата, като й се струваше, че те никога няма да свършат, и бе прекарала — не можеше да си спомни колко време в търсене. Накрая, напълно изтощена, бе взела такси до „Морис“. Беше се прибрала замаяна в стаята си и се бе строполила на леглото, но без да позволи на сълзите да потекат. И както лежеше, загледана в стаята, доби усещането, че гърдите й и по-точно дробовете й се издуват и това бе съпроводено от чувство на спокойно въодушевление. Докато тя търсеше Дейвид, той търсеше нея. Съпругът й не беше избягал. И Джейсън Борн не бе избягал! Той въобще не я беше видял. Някаква друга, неизвестна за нея причина го бе накарала така внезапно и бързо да напусне Трокадеро, но имаше само една причина, поради която бе отишъл там. Той също се връщаше на местата, останали в спомените отпреди тринадесет години.
Беше си починала и си беше поръчала вечеря в стаята. Два часа по-късно бе излязла отново из улиците.
И сега, когато пиеше чая си, нямаше търпение утрото да дойде. Новият ден щеше да бъде посветен на търсене.
— Бернардин!
— Mon Dieu, часът е четири сутринта, така че мога да предполагам, че имаш да кажеш нещо жизненоважно на този стар, седемдесетгодишен човек.
— Имам проблем.
— Мисля, че имаш много проблеми, но предполагам, че разликата е съществена. Какъв е той?
— Безкрайно близко съм, но ми трябва човек на края на линията.
— Моля те, говори по-ясен английски или ако искаш — доста по-ясен френски. За какво става дума?
— За да стигна до Чакала, ми е необходим един англичанин, който да долети тази сутрин от Лондон с два милиона и осемстотин хиляди франка…
— Както предполагам — доста по-малко от това, което имаш на разположение — прекъсна го Бернардин. — Банк Норманди беше любезна, нали?
— Много. Парите са там, а твоят Табури е голяма работа. Опита се да ми продаде недвижимо имущество в Бейрут.
— Табури е мошеник… Но Бейрут е нещо интересно.
— Моля?
— Извинявай. Продължавай.
— Наблюдават ме, така че не мога да отида до банката, а нямам и англичанин, който да ми донесе това, което не мога да получа в „Пон Роял“.
— Това ли е проблемът?
— Да.
— Имаш ли желание да се разделиш, да кажем, с петдесет хиляди франка?
— За какво?
— За Табури.
— Сигурно.
— Предполагам, че си подписал някакви документи.
— Разбира се.
— Тогава подпиши друг документ, написан на ръка от теб, с който да бъдат отпуснати пари на… Чакай малко, трябва да отида до бюрото. — Последва тишина — очевидно Бернардин бе отишъл в друга стая на апартамента си. После гласът му се чу отново. — Ало?
— Тук съм.
— О, това е чудесно — каза напевно бившият специалист от Втори отдел. — Потопих го с лодката му край плитчините на Коста Брава. Акулите сигурно са пощръклели от радост — той беше толкова дебел и прелестен. Името му е Антонио Скарци, сардинец, който продаваше наркотици за информация, но ти, естествено, не знаеш нищо за това.
— Естествено.
Борн повтори второто име буква по буква.
— Точно така. Запечатай плика, натъркай палеца си с молив или с писалка и остави отпечатъци по мястото на залепването. Тогава го остави на портиера да го предаде на господин Скарци.
— Разбрано. А англичанинът? Остават само няколко часа.
— Англичанинът не е проблем. Проблем е малкото време, с което разполагаме. Не е лесно да събереш три милиона франка в банкноти, които да са с достатъчно големи номинации, за да могат да направят достатъчно малка пачка, която да може да се скрие от митническите инспектори… Твоята връзка, mon ami, би трябвало да съзнава тези трудности.
Джейсън погледна безпомощно към стената, като размишляваше над думите на Бернардин.
— Мислиш, че ме изпитва?
— Сигурно.
— Парите могат да бъдат събрани от чуждестранните представителства на различни банки. Малък частен самолет би могъл да прелети канала и да се приземи сред някое поле, където да чака кола, която да докара човека в Париж.
— Bien. Разбира се. Но все пак, цялата тази логика ще отнеме време и на най-влиятелните хора. Не допускай нещата да изглеждат така, като че ли всичко върви прекалено гладко — това би било подозрително. Иначе той ще помисли, че има клопка.
— Разбирам те. Всичко се свежда до това, което ти току-що каза — нещата не трябва да изглеждат лесни.