Джейсън остави слушалката и се обърна към Бернардин.
— Телефонният номер е в петнадесети район — каза ветеранът от Втори отдел. — Поне така предположи нашият човек, когато му го казах.
— Какво ще направи той?
— Ще отиде в тунелите и ще уточни нещата докрай.
— Ще се обади ли тук?
— За щастие, разполага с мотоциклет. Каза, че след около десет минути ще се залови за работа и ще ни се обади в тази стая в рамките на един час.
— Идеално!
— Не съвсем. Иска пет хиляди франка.
— Можеше да поиска и десет пъти повече… Какво означава „в рамките на един час“? Колко време остава, докато се обади?
— Нямаше те може би тридесет-тридесет и пет минути, а той ми се обади скоро след като беше излязъл. Бих казал, че трябва да се обади в рамките на следващия половин час.
Телефонът иззвъня. Двадесет секунди по-късно те разполагаха с един адрес на булевард „Льофевр“.
— Аз тръгвам — каза Джейсън Борн, взе от бюрото пистолета на Бернардин и мушна две от гранатите в джоба си. — Имаш ли нещо против?
— Моля, заповядай — отвърна бившият служител на Втори отдел, бръкна под сакото си и извади от колана си още един пистолет. — Париж е пълен с джебчии и човек винаги трябва да има резервни запаси… Но защо ти е всичко това?
— Имам на разположение няколко часа и искам да се поогледам.
— Сам?
— А как иначе? Ако повикаме подкрепление, рискувам да бъда застрелян или да прекарам остатъка от живота си в затвора заради убийството в Белгия, с което нямам нищо общо.
Бившият съдия от първи съдебен окръг в Бостън — някога уважаемият Брендън Патрик Префонтен, гледаше хлипащия, неутешим Рандълф Гейтс, седнал пред него на дивана в хотел „Риц-Карлтън“ с лице, скрито в разперените му длани.
— О, Боже, как падат величията с неумолимия тътен на безвластността — отбеляза Брендън и си наля малко бърбън в чашата с лед. — Значи си в затруднено положение, Ранди. Във френски стил. Гъвкавият ти мозък и внушителната ти външност не са ти помогнали особено, когато си видял Пари, а? Да беше си останал във фермата, момче.
— Господи, Префонтен, ти нямаш представа какво беше това! Тогава създаваха картел — с участието на Париж, Бон, Лондон и Ню Йорк, който да използва пазарите на работна сила на Далечния изток. Предприятие на стойност милиарди долари. Бях отвлечен от „Плаца Атене“ — вкараха ме в някаква кола и ми вързаха очите! После ме качиха в самолет и ме откараха в Марсилия, където с мен се случиха ужасни неща. Държаха ме затворен в една стая и през няколко часа ме инжектираха — и така повече от шест седмици! Вкарваха жени, правиха филми — аз не бях аз!
— Може би това е било точно твоето аз — такова, каквото никога не си го познавал.
— Грешиш, съдия…
— Колко е хубаво да чуеш отново тази титла… Но — няма значение, отклоняваме се от темата. От затвора в Марсилия си излязъл роб. И, разбира се, останали са филмите за видния адвокат в компрометиращи положения.
— Какво можех да направя? — изскимтя Гейтс. — Бях съсипан!
— Знаем това. Станал си доверен човек на Чакала в света на висшите финанси — свят, в който конкуренцията е нежелан багаж, който е по-добре да бъде изгубен някъде по пътя.
— Той се натъкна на мен точно по този начин. Картелът, който сформирахме, застрашаваше интересите на японците и тайванците. Те го наели… Ох, Боже мой, той ще ме убие!
— Отново? — попита съдията.
— Какво?
— Забравяш. Чакала мисли, че вече си мъртъв — благодарение на мен.
— Но аз имам дела, изслушване в Конгреса през следващата седмица. Той ще разбере, че съм жив!
— Не и ако не се показваш.
— Трябва! Клиентите ми…
— Тогава съм съгласен с теб — прекъсна го Префонтен. — Ще те убие. Съжалявам, Ранди.
— Какво да правя?
— Има само един начин, Ранди, който ще ти помогне не само да решиш сегашния си проблем, а и занапред. Разбира се, той изисква известна жертвоготовност от твоя страна. За начало ще започнеш с едно дълго лечение в частен рехабилитационен център. Но преди това ще трябва да ми обещаеш готовността си да ми сътрудничиш във всичко, и то сега, веднага.
— Готов съм на всичко!
— Как се свързваш с Чакала?
— Имам един телефонен номер! — Гейтс затърси портфейла си, извади го от джоба си и бръкна с треперещи пръсти в една от преградите. — Само четирима души го знаят!
Префонтен прие хонорара си за първия час в размер на двадесет хиляди долара, каза на Ранди да се прибере вкъщи, да помоли Едит да му прости и да се приготви да напусне утре Бостън. Брендън се сети, че беше чувал за един частен здравен център в Минеаполис, където богатите търсеха помощ инкогнито. Щеше да доуточни подробностите на сутринта и да се обади на Гейтс, който естествено щеше да очаква втори хонорар за услугите си. В момента, в който потресеният Данди Ранди напусна стаята, Префонтен отиде до телефона и позвъни на Джон Сен Жак в Транкуилити Ин.