— Елате с мен — каза келнерът, взе внимателно парите и поведе Борн през отворените врати на кафенето към касиерката, седнала на висок стол в далечния край на ресторанта. Жената имаше изтощено, жълтеникаво лице и изглеждаше раздразнена. Очевидно бе решила, че Борн е някой недоволен клиент.
— Дай му да ползва телефона — каза келнерът.
— Защо? — викна старата вещица. — Може да разговаря и с Китай.
— Ще се обадя съвсем наблизо и ще си платя.
Джейсън предложи една десетфранкова банкнота, а невинните му очи гледаха безизразно подозрителната жена.
— Уф, вземи — каза тя, подаде му телефонния апарат и сграбчи парите. — Кабелът е дълъг, така че можеш да отидеш до стената, както правят всички. Мъже! Мислят само за работа и за леглото.
Борн избра „Пон Роял“ и помоли да го свържат със стаята му, като очакваше, че Бернардин ще вдигне слушалката още при първото или второто позвъняване. Когато чу четвъртото, той се обезпокои; при осмото бе силно разтревожен. Бернардин не беше там! Нима Сантос!… Не, ветеранът от Втори отдел бе въоръжен и знаеше как да използва „възпиращите средства“. В най-лекия вариант би се разразила стрелба, а в най-тежкия стаята щеше да бъде разрушена от гранатата. Бернардин бе напуснал по своя воля. Защо?
Може да има няколко причини — помисли Борн, остави телефона и се върна на масата си отвън. Първата и най-желана бе да е получил новини от Мари… И тъй като не можа да се сети за друга, реши, че е най-добре да спре да мисли за Бернардин. Трябваше да се съсредоточи върху други неща, и то така усилено, както никога през живота си. Върна се към силното кафе и бележника. Всеки детайл трябваше да бъде точен.
Час по-късно Джейсън бе приключил с кафето и беше отпил глътка от коняка, а остатъка бе разлял на тротоара под мръсната, както обикновено, червена покривка. Тръгна си от кафенето и се отдалечи от Рю д’Алесиа. Зави надясно и закрачи бавно, както би вървял някой доста по-стар човек, към булевард „Льофевр“. Колкото повече приближаваше последния ъгъл, толкова по-силно дочуваше усилващите се и отслабващи звуци на сирени. Сирени! Сирените на парижката полиция, виещи на два тона! Какво ли бе станало? Какво ставаше! Джейсън заряза старческата походка и затича към края на зданието, което беше с лице към булеварда, и редицата от стари каменни къщи. Изведнъж към паниката му се прибавиха ужас, ярост и удивление. Какво правеха?
Пет патрулни коли се събраха пред редицата от каменни къщи и всички спряха пред сградата вдясно. Тогава се появи голям полицейски фургон и направи завой така, че застана точно пред двата входа на къщата. Прожекторът му се движеше във всички посоки и от него слезе група полицаи в черни униформи с автомати. Те коленичиха, готови за атака. Патрулните коли ги прикриваха частично. Явно подготвяха нападение.
Глупаци. Проклети глупаци! Да дадеш предупреждение на Карлос означаваше да изпуснеш Чакала! Убийствата бяха неговата професия, изплъзването — неговата мания. Преди тринадесет години бяха казали на Борн, че огромното убежище на Карлос във вилното селище на Витри-сюр-Сен имало повече фалшиви стени и скрити стълби от замъка на някой благородник от времето на Луи XIV. Фактът, че никой не успя да посочи чие имение бе неговото или на чие име се е водело, не означаваше, че тези доста правдоподобни слухове не са истина. И при наличието на три на външен вид разделени групи сгради на булевард „Льофевр“ бе съвсем разумно да се предположи, че те са свързани със скрити подземни тунели.
За Бога, кой беше направил това? Беше ли допуснал някаква ужасна грешка? Нима с Бернардин са били толкова тъпи, като решиха, че Втори отдел или Питър Холанд чрез базата на ЦРУ в Париж са пропуснали да организират подслушване на телефона му в „Пон Роял“, да подкупят или да завербуват оператори от различните смени на хотелската централа? Ако беше така, то тази тъпота се коренеше в нещо, което бе безспорно: беше почти невъзможно да се осъществи толкова бързо подслушване на телефон в един сравнително малък хотел, без това да бъде забелязано. Осъществяването му налагаше присъствието на непознат човек в сградата, а срещу евентуалните пръснати подкупи следеният обект би противодействал с още по-големи подкупи. Сантос? Да е поставил подслушватели в стаята с помощта на някоя камериерка? Едва ли. Свръзката на Чакала не би го разкрила, особено ако не е спазил договора. Кой? Как? Раздиран от въпроси, той гледаше с ужас и тревога сцената, която се разиграваше на булевард „Льофевр“.
— По нареждане на полицията всички, живеещи в сградата, трябва да я опразнят.
Думите, идващи от високоговорителя, прокънтяха на улицата.