— Имате една минута, след което ще предприемем насилствени мерки.
„Какви насилствени мерки? — изпищя мислено Борн. — Вие го изпуснахте. Изпуснахте го. Кой? Защо?“
Вратата над тухлените стъпала от лявата страна на зданието се отвори първа. През нея в потока светлина от прожектора излезе вцепенен от страх мъж. Беше нисък, доста пълен, по долна риза. Той разпери ръце пред лицето си и отвърна глава от ослепителния лъч.
— Какво става, господа? — извика човекът с треперещ глас. — Аз съм просто хлебар — добър хлебар, и не знам нищо за тази улица, освен че наемите са ниски. Това престъпление ли е според полицията?
— Заповедите ни не са за вас, господине!
— Не са за мен ли? Пристигате тук цяла армия, плашите съпругата и децата ми, карате ги да мислят, че това са последните им минути на този свят, и заявявате, че ние не ви интересуваме? Що за разсъждение е това? Сред фашисти ли живеем?
Побързайте — помисли си Джейсън. — За Бога, побързайте! Всяка секунда се превръща в минути за Чакала, когато бяга, в цял час!
Сега се отвори вратата над тухлените стъпала вдясно, от нея се появи монахиня в дълги черни църковни одежди и застана предизвикателно в рамката.
— Как смеете! — извика тя. В деловия й глас не се долавяше и следа от страх. — Време за вечерня, а вие си позволявате да нахлувате така! По-добре щеше да е, ако бяхте поискали опрощение на греховете си, вместо да прекъсвате онези, които се молят на Господа за своите!
— Добре казано, сестро — отвърна полицейският служител през високоговорителя, явно не останал трогнат от думите на монахинята. — Но ние имаме друга информация и с най-голямо уважение настояваме да претърсим дома ви. Ако откажете, ще трябва да изпълним заповедите без уважение.
— Ние сме Сестрите на Магдалена — Благотворителки! — възкликна монахинята. — Това са свещени помещения на жени, посветили себе си на Христа!
— Уважаваме вашата дейност, сестро, но все пак ще влезем вътре. Ако това, което казвате, е така, аз съм сигурен, че властите ще направят щедро пожертвование за вашето дело.
Губите си времето! — извика мислено Борн. — Той ще избяга!
— Тогава нека душите ви бъдат прокълнати за този грях? Щом искате — влизайте, нахлувайте в това свято място!
— Така ли, сестро? — попита по високоговорителя друг служител. — Не мисля, че каноните ви позволяват да осъждате нечии души на вечни мъки с толкова неубедително извинение… Тръгвайте, господин инспектор. Под одеждите може би ще намерите бельо, по-подходящо за „Фобур“.
Този глас му беше познат! Това беше Бернардин! Какво беше станало? Нима все пак Бернардин не беше приятел? Беше ли всичко игра, гладко изпълнена от един предател? Ако беше така, тази нощ щеше да има още една смърт!
Полицаите от взвода за борба с тероризма, облечени в черни униформи, изтичаха към основата на тухлените стълби с автомати, готови за стрелба. През това време жандармите преградиха булевард „Льофевр“ от север и юг. Червените и сини светлини на патрулните коли продължаваха да премигват, като че ли предупреждаваха всички извън сцената на действието: Стойте настрана.
— Може ли да се прибера? — извика хлебарят. Никой не му отвърна, затова дебелакът се затича и влезе през вратата, като стискаше с ръце панталоните си.
Към групата, която се готвеше да нахълта, се присъедини служител в цивилни дрехи — очевидно водачът на нападението. Той кимна с глава и затича заедно с останалите нагоре по тухлените стъпала и влезе през вратата, отворена от дръзката монахиня.
Джейсън остана на мястото си на края на зданието, притиснал тяло към каменната стена. От челото и врата му се лееше пот, а очите му бяха приковани към непонятната сцена, разиграваща се на булеварда. Вече знаеше кой, но защо? Беше ли истина? Беше ли всъщност човекът, на когото Алекс Конклин и самият той така вярваха, още един чифт очи и уши на Чакала? Господи, не искаше да го повярва!
Минаха десет минути и взводът и неговият водач започнаха да излизат. Няколко души се наведоха и целунаха ръка на истинската или фалшива игуменка. С появата им Борн разбра, че неговите и на Конклин инстинкти не са ги излъгали.
— Бернардин! — изрева служителят, докато отиваше към първата патрулна кола. — Край! С тебе е свършено! Излизай! Да не си посмял да разговаряш някога и с последния наемник от Втори отдел, дори и с чистача на тоалетните! Отлъчен си!… Ако имах тази власт, щях да те застрелям!… Международен убиец на булевард „Льофевр“! Приятел на отдела! Агент, когото трябва да защитаваме!… Някакъв си женски манастир, нещастен кучи сине! Мамка ти! Женски манастир!… Махай се от колата ми, смрадливо прасе! Махай се, преди да е гръмнал по грешка някой автомат и да ти е разпилял червата по улицата!