Бернардин се показа от патрулната кола. Залитна, не успя да запази равновесие с нестабилните си крака и се претърколи два пъти по асфалта. Джейсън изчака. Искаше му се да се втурне към приятеля си, но знаеше, че трябва да изчака. Патрулните коли и фургонът заминаха; Борн още не трябваше да се показва. Очите му гледаха ту към Бернардин, ту към предния вход на къщата на Чакала. А това наистина беше неговата къща — монахинята го беше доказала. Карлос не можеше да се раздели от изгубената си вяра. Постоянно я използваше за прикритие, но тя беше и нещо повече. Много повече.
Бернардин се скри със залитане в сенките на една чупка на витрината на отдавна изоставения склад, намиращ се от другата страна на булеварда. Джейсън изскочи от ъгъла и затича по тротоара, вмъкна се при него и сграбчи ветерана от Втори отдел, който се беше облегнал на стъклото и дишаше тежко.
— Какво стана, за Бога? — извика Борн, като подкрепяше Бернардин за двете рамене.
— Спокойно, mon ami — каза сподавено французинът. — Прасето, до което седях — без съмнение, политик, който гледа да попадне във вестниците, ме удари с все сила в гърдите, преди да ме изхвърлят от колата… Казах ти, че не познавам всички новаци, които се прикрепват към отдела. И вие имате същите проблеми в Америка, така че, моля те, не ми чети лекции.
— Това е последното нещо, което бих направил… Тази е къщата, Бернардин. Точно тук, пред нас!…
— Която също така е и капан.
— Какво?
— Потвърдихме го с Алекс. Телефонните номера бяха различни. Разбирам, че не си провел разговора си с Карлос, както ти беше казал.
— Не съм. Получих адреса и го исках повален. Има ли разлика? Това е къщата.
— О, това е мястото, където трябваше да отиде твоят господин Симон, и ако той наистина беше господин Симон, щеше да бъде отведен на друга среща. Но ако не се окажеше мосю Симон, а някой друг, тогава щеше да бъде застрелян и — още един труп в преследването на Чакала.
— Грешиш! — настоя Джейсън, като клатеше глава, после заговори тихо и бързо. — Може това да е заобиколен път, но все пак на края му е Карлос. Няма да позволи никому да ме убие, освен самият той. Такава е заповедта му.
— Както и твоята по отношение на него?
— Да. Аз имам семейство; той има своята легенда. Моето семейство ми стига, но Чакала се чувства във вакуум — за него вече нищо няма значение. Стигнал е до края. Единственият начин да продължи е да навлезе в моята територия — територията на Дейвид Уеб, и да премахне Джейсън Борн.
— Уеб? Дейвид Уеб? В името на всемогъщия Бог — кой е той?
— Аз — отвърна Борн, усмихнат отчаяно, и се облегна до Бернардин на витрината. — Страхотно, а?
— Страхотно? — извика бившият служител на Втори отдел. — Това е fou! Лудост, направо не е за вярване!
— Но трябва да повярваш.
— Ти си семеен човек с деца и вършиш такава работа?
— Алекс не ти ли е казал?
— Дори да го е направил, съм го помислил за част от играта — човек приема какво ли не. — Възрастният французин погледна по-високия си другар и поклати глава. — Наистина ли имаш семейство, от което не желаеш да избягаш?
— Дори напротив, искам да се върна при него колкото се може по-скоро. Те са единствените хора на земята, които истински ме вълнуват.
— Но ти си Джейсън Борн, Хамелеона-убиец! Целият престъпен свят потръпва, щом чуе името ти!
— О, хайде, това е малко прекалено, особено пък от теб.
— Въобще не е! Ти си Борн, вторият след Чакала…
— Не! — извика Джейсън, изведнъж забравил за Дейвид Уеб. — Той не може да се сравнява с мен! Ще го хвана! Ще го убия!
— Много добре, mon ami, много добре — каза успокояващо Бернардин. — Какво искаш да направя аз?
Джейсън Борн се обърна към витрината и пое дълбоко дъх няколко пъти. И тогава през мъглите на неяснотата се избистри стратегията на Хамелеона. Той се завъртя и погледна през улицата към каменната сграда.
— Полицията си отиде — каза тихо Борн.
— Така е, това ми е ясно.
— А ясно ли ти е, че от другите две здания не се показа никой? А много от прозорците светеха.
— Какво да ти кажа — бях прекалено зает. Не съм забелязал. — Бернардин повдигна вежди, внезапно спомнил си нещо. — На прозорците се виждаха лица — няколко лица.
— И никой не излезе.
— Съвсем понятно. Полиция… наоколо препускат въоръжени хора. Най-добре е човек да се скрие, не е ли така?
— Дори и след като полицията си е отишла заедно с оръжията и патрулните коли? Просто са се върнали към телевизорите и все едно че нищо не се е случило? Никой не излиза навън да сподели преживяното със съседите? Това е неестествено, Франсоа. Дори не е неестествено естествено. Било е дирижирано.