— Погледни дупките по тротоара и улицата. Стрелба, стари ми друже. И тези, които стреляха, избягаха, убедени, че са ме убили!… Не казвай нищо и не прави нищо. Остави тези хора на мира.
— Говориш неясно…
— А ти се държиш като глупак. Ако има и най-слаба вероятност да бъде наредено поради някаква причина дори на един от тези убийци да се върне тук, не трябва нищо да му попречи. Изпрати хора във всяка къща, за да попитат дали всичко е наред и да обяснят, че според властите ужасните събития на булеварда са от криминално естество и че вече всичко е минало.
— Но дали е истина?
— Това е, което искаме те да си помислят.
В улицата се втурна линейка, последвана от още две патрулни коли, като всички бяха включили сирените си на максимална мощност. На двата ъгъла на пресечката с улица „Д’Алесиа“ се бяха струпали живеещите в околните сгради. Много от тях бяха намъкнали набързо някакви дрехи, а други бяха с нощното си облекло — протрити халати за баня и изтъркани пантофи.
— Дай време на тълпата да задоволи нездравото си любопитство — продължи Бернардин, — а после прати хора да я разпръснат. Изчакай да мине час и след като приключи работата по разчистването на останките от фургона и телата бъдат откарани, нареди на всички, с изключение на един човек, да се върнат в участъка. Този, който остане, ще дежури тук, докато приключи разчистването. Освен това, трябва да му бъде наредено да не пречи на никого, който иска да напусне сградите, ясно ли е?
— Нито думичка. Каза, че може някой да се е скрил…
— Знам какво казах — натърти бившият консултант на Втори отдел. — Това не променя нищо.
— Значи ти ще останеш тук?
— Да. Ще обикалям бавно и незабележимо из района.
— Разбирам… А какво ще стане с полицейския доклад? С моя доклад?
— Можеш да изложиш част от истината, но, разбира се, не всичката. Била ти е подадена информация — името на информатора не можеш да посочиш, че точно в определения час щяло да се случи нещо, свързано с подразделението на отдела за борба с наркотиците. Поел си начело на един полицейски контингент и не си намерил нищо, но скоро след това твоите високопрофесионални инстинкти са те накарали да се върнеш обратно на мястото. За жалост, било е твърде късно и ти не си успял да предотвратиш касапницата.
— Може дори да бъда похвален — каза сътрудникът и изведнъж се намръщи. — А твоят доклад? — попита тихо той.
— Ще помислим дали въобще е необходимо да го правя, нали? — отвърна възстановеният на длъжност консултант на Втори отдел.
Медицинският екип зави телата на жертвите и ги качи в линейката. През това време аварийната кола вдигна в огромния си контейнер това, което бе останало от взривения фургон. Почистиха платното, като няколко души отбелязаха, че не би трябвало да се стараят толкова, иначе никой няма да може да познае булеварда. След четвърт час работата беше привършена. Аварийната кола тръгна, а самотният патрулиращ се присъедини към екипа й, за да го оставят при най-близкия полицейски телефон след няколко пресечки. Бе минал четири часът сутринта и скоро зората щеше да обагри небето над Париж, преди да започне шумният човешки карнавал. Вече единствените признаци на живот на булевард „Льофевр“ бяха петте светещи прозореца в редицата от каменни сгради, контролирани от Карлос Чакала. В стаите зад тях имаше мъже и жени, на които не бе позволено да спят. Те трябваше да работят за своя Монсеньор.
Борн седна на тротоара, протегна крака и опря гръб на вътрешната стена на склада, намиращ се срещу сградата, където изплашеният, но свадлив хлебар и дръзката монахиня се бяха изправили срещу полицията. Бернардин се намираше в подобно място на около стотина метра по-надолу, точно срещу първата сграда, където бе спряла колата на Чакала за обречения си на смърт товар. Имаха твърда уговорка: Джейсън щеше да проследи и отвлече със сила лицето, което първо излезеше от която и да е сграда. Ветеранът на Втори отдел щеше да последва човека, който щеше да излезе втори, и щеше да разбере къде отива, но без да установява какъвто и да било контакт. Борн смяташе, че или хлебарят, или монахинята щяха да бъдат свръзката на убиеца, затова си избра северния край на редицата от здания.
Той бе отчасти прав, но не бе очаквал затруднения от страна на персонала и превозните средства. В пет часа и седемнадесет минути от южната страна на зданията се зададоха два велосипеда, карани от монахини в пълни църковни одеяния и бели шапки. Те спряха пред къщата, за която се предполагаше, че трябва да е местонахождението на Сестрите на Магдалена, и звъннаха с приглушените звънчета на кормилата. Вратата се отвори и от нея се показаха още три монахини, всяка с велосипед. Те слязоха по тухлените стъпала и се присъединиха към своите сестри-благотворителки. Монтираха внимателно седалките и процесията тръгна по улицата. Единственият успокоителен факт за Джейсън бе, че възмутената монахиня на Карлос остана най-отзад. Без да знае какво точно ще се случи, но твърдо убеден, че нещо трябва да се случи, Борн изскочи от скривалището си и се затича през тъмния булевард. Щом доближи сенките на празния парцел до къщата на Чакала, се отвори друга врата. Джейсън коленичи и видя как дебелият сприхав хлебар се спусна по тухлените стъпала като птица и пое на юг.