„Дойде редът и на Бернардин“ — помисли Борн, изправи се и затича след процесията от монахините на колела.
Уличното движение в Париж е една неизчерпаема загадка, независимо от часа на деня или нощта. Освен това, то подсигуряваше правдиви извинения за онзи, който желаеше да подрани или закъснее, да пристигне точно където трябва или обратното. Казано накратко, в увлечените в унищожителната си необузданост парижани зад воланите почти липсваха следи от цивилизованост. Може би в това отношение ги надминаваха само техните колеги от Рим и Атина. Същото важеше и за Сестрите на Магдалена и особено за досадната игуменка, която се държеше като квачка и караше сама най-отзад. При пресечката с Рю Льокурб в Монпарнас колона от камиони с продукти й попречи да продължи с религиозните си колежки. Тя им махна весело с ръка и свърна рязко в една тясна, странична улица, като изведнъж завъртя педалите по-бързо. Борн, който усещаше как пулсира раната на врата му, получена на остров Транкуилити, не усили крачка. Не беше необходимо. Върху зданието в началото на улицата имаше знак с бели букви, на който пишеше IMPASSE — улица без изход.
Той видя велосипеда, привързан към незапалена улична лампа и зачака в тъмнината на един вход на не повече от пет-шест метра встрани. Вдигна ръка и опипа топлата, влажна превръзка около врата си — кървенето бе слабо. Имаше късмет — навярно се бе разкъсал само един шев… Ох, Господи, краката му бяха толкова уморени. Не, „уморени“ не беше точно казано. Усещаше болка, която идваше от мускулите, ненатоварвани дълго време, а сега изведнъж пресилени. Ритмичното ходене и бяганията не бяха достатъчна подготовка за кляканията, тичането на зигзаг или внезапните спирания и тръгвания. Облегна се на каменната стена с очи, приковани в колелото, като дишаше тежко и се опитваше да пренебрегне мисълта, която се връщаше с вбесяващо постоянство в главата му: само преди няколко години той никога нямаше да забележи тази болка в краката. Просто нямаше да я има.
Звукът от свалянето на резе наруши предутринната тишина в тясната улица. Той бе последван от бързо изскърцване на тежката врата на входа, пред който се намираше заключеният велосипед. Залепил гръб до стената, Джейсън извади пистолета от колана си и видя как жената в дрехи на монахиня забърза към стълба с лампата. Тя се помъчи непохватно да пъхне на оскъдната светлина ключа в катинара. Борн слезе от тротоара и тръгна тихо и бързо напред.
— Ще закъснеете за ранната литургия — каза той.
Жената се завъртя, ключът падна на земята и тя мушна дясната си ръка между гънките на дрехата си. Джейсън се хвърли, сграбчи ръката й с лявата си ръка, а с дясната свали голямата бяла шапка. При вида на лицето, което се показа пред него, той ахна.
— Боже мой — прошепна, — това сте вие!
27
— Аз ви познавам! — извика Борн — Париж… преди години, името ви е Лавие… Жаклин Лавие. Притежавахте един от онези магазини за дрехи… „Ле Класик“, Сент Оноре, скривалището на Карлос във Фобур! Намерих ви в изповедалнята на Но-ли-сюр-Сен. Помислих, че сте мъртва.
Острото, сбръчкано лице на жената на средна възраст бе изкривено от ярост. Тя се опита да се измъкне, но щом се извъртя, Джейсън пристъпи встрани, повлече я в кръг и я залепи за стената, като притисна гърлото й с лявата си ръка.
— Но вие не сте била мъртва. Била сте част от капана, който се провали при Лувъра!
— Грешите! — каза жената сподавено. Големите й зелени очи бяха изпъкнали. — Не съм тази, за която ме мислите…
— Вие сте Лавие! Кралицата на Фобур, единствената връзка към жената на Чакала, съпругата на генерала. Не ми разправяйте, че греша… Проследих ви двете до Ноли — до онази църква с биещите камбани и пръснатите навсякъде свещеници, един от които беше Карлос! Само след минута неговата курва излезе навън, но не и вие. Тя си тръгна забързано, затова изтичах вътре, описах ви на един стар свещеник — ако наистина е бил такъв, и той ми каза, че сте във втората изповедалня отляво. Отидох там, дръпнах завесата и вие бяхте вътре. Мъртва.