— Завела е мен?… Вие знаете кой съм?
— Цял Париж — Париж на Чакала, знае за вас, мосю Борн. Не как изглеждате — уверявам ви в това, но знаят, че сте тук и че търслте Чакала.
— Й вие сте част от този Париж?
— Да.
— Мили Боже, та той е убил сестра ви!
— Знам прекрасно това.
— И все пак работите за него?
— Има случаи, когато възможностите за избор на човека са силно ограничени. Да кажем, че са само две — да живее или да умре. Допреди шест години, когато „Ле Класик“ смени собственика си, магазинът бе особено важен за Монсеньора. Аз заех мястото на Жаки…
— Просто така?
— Не беше трудно. Бях по-млада и, което е по-важно — изглеждах по-млада. — За малко лицето на Лавие се промени от замислената й усмивка. — Сестра ми все твърдеше, че причината е в средиземноморския въздух… Но козметичната хирургия е нещо общоприето в света на висшата мода. Предположи се, че Жаки е отишла до Швейцария за премахване на бръчките и… аз се върнах вместо нея в Париж след осем седмици подготовка.
— Как сте могли? След като сте знаели всичко, как, по дяволите, сте могли?
— В началото не знаех онова, което научих по-късно, а тогава то вече нямаше значение. По това време бях изправена пред избора, за който ви споменах. Да живея или да умра.
— И влязохте в смъртоносната игра съвсем безгрижно?
— Несъзнателно. Бях въвеждана несъзнателно в нея, обучаваха ме бавно, парче по парче… В началото ми казаха, че Жаклин е загинала при злополука с лодка заедно с поредния си любовник и че получавам изключително добри пари, ако заема нейното място. „Ле Класик“ бе нещо много повече от един великолепен салон…
— Много повече — съгласи се Джейсън, като я прекъсна. — Той беше хранилището на най-секретните френски секретни и разузнавателни тайни, предавани на Чакала от неговата жена, съпругата на един виден генерал.
— Не знаех за това, докато генералът не я уби. Мисля, че името му беше Вилие.
— Точно така — Джейсън погледна над пътеката към все още тъмните води на едно езерце, по повърхността на което плуваха бели лилии, и в съзнанието му се върнаха картини от миналото. — Аз го намерих, по-точно — ги намерих. Вилие седеше на стол с висока облегалка, с пистолет в ръка, а съпругата му лежеше на леглото. Гола, мъртва. Той възнамеряваше да се застреля. Каза, че това била подходяща екзекуция за един изменник, заслепен в себеотдайността си към съпругата си и станал предател на любимата си страна… Убедих го, че има и друг изход, и почти успях — това стана преди тринадесет години. В една странна къща на Седемдесет и първа улица в Ню Йорк.
— Не знам какво се е случило в Ню Йорк, но генерал Вилие бе оставил указания това, което се бе разиграло в Париж, да стане обществено достояние след смъртта му. Щом той умря и истината стана известна, разбрах, че Карлос обезумял от ярост и убил няколко високопоставени военни, само защото били генерали.
— Всичко това е стара история — прекъсна я рязко Борн. — Сега сме тринадесет години по-късно. Какво ще правим?
— Не знам, мосю. Нямам никакъв избор, нали? Предполагам, че един от вас двамата ще ме убие.
— Може и да не е така. Помогнете ми да го намеря и ще се освободите и от двама ни. Ще се върнете на Средиземно море и ще заживеете спокойно. Дори няма да ви се наложи да изчезнете, той като Карлос ще бъде мъртъв и не би могъл да ви намери. Просто ще се върнете там, откъдето сте дошли, след толкова ползотворно прекарани години в Париж.
— Да, разбирам ви. Ползата от вас ли ще дойде?
— Да.
— Ясно… Това ли сте предложили и на Сантос — ползотворно изчезване?
Джейсън се почувства като че ли някой го бе ударил през лицето. Погледна пленничката си.
— Значи все пак е бил Сантос — каза меко той. — Булевард „Льофевр“ е бил капан. Господи, бива си го.
— Той е мъртъв. „Сърцето на войника“ е изчистено и затворено.
— Какво? — Борн погледна отново смаяно Лавие. — Такава ли е била наградата му за това, че ме изстиска?
— Не, за това, че предаде Карлос.
— Не разбирам.
— Монсеньорът има очи навсякъде, сигурна съм, че не сте изненадан. Бе забелязано, че Сантос — абсолютният отшелник, изпрати няколко тежки кашона с основния си доставчик на храни и вчера сутринта не подряза и не напои скъпоценната си градина — един летен ритуал, така предсказуем, както и слънцето. В склада на доставчика му беше пратен човек, който отвори кашоните…
— Книги — вметна тихо Джейсън.
— Оставени на съхранение, докато пристигнат нови указания — допълни Доминик Лавие. — Заминаването на Сантос е трябвало да бъде бързо и тайно.
— И Карлос е разбрал, че никой в Москва не е давал никакъв телефонен номер.