Ултиматумът на Борн

— Моля?

— Нищо… Какъв човек беше Сантос?

— Никога не съм го познавала, дори не съм го виждала. Само съм чувала слухове от прислугата, които не бяха кой знае колко.

— Нямам и време за много. Какви бяха те?

— — Казват, че е кубинец, взел участие в революцията на Фидел и че е задълбочен мислител. Бил е студент по право заедно с Кастро и някога е бил голям атлет. После, както при всички революции, вътрешните борби провалили победите. Фидел изпитвал завист към някои водачи, особено към Че Гевара и човека, когото познавате като Сантос. Когато Кастро станал много важен, тези двамата били още по-важни от него и Фидел не могъл да понесе съперничеството. Че бил изпратен с мисия, която му коствала живота, а срещу Сантос били повдигнати измислени обвинения в контрареволюционна дейност. Оставал час до екзекуцията му, когато в затвора нахлул Карлос със своите хора и го отвлякъл.

— Отвлекли ги? Без съмнение, преоблечени като свещеници.

— Без съмнение. Църквата, с всичките си средновековни безумия, удържала веднъж победа в Куба.

— В гласа ви има горчивина.

— Аз съм жена, а Папата не е. Той е само средновековен.

— И така Сантос обединил усилията си с тези на Карлос — двама разочаровани марксисти, преследващи личната си кауза.

— Това не ми е ясно, мосю, но ако правилно ви разбирам, въображението е черта на изключителния Карлос, а горчивото разочарование е съдбата на Сантос. Той е дължал живота си на Чакала, така че — защо да не му го подчини? Какво друго му оставало?… Докато не дойдохте вие.

— Това ми стига. Благодаря. Просто исках да попълня някои дупки.

— Дупки?

— Неща, които не знам.

— Какво ще правим сега, мосю Борн? Не беше ли това първият ви въпрос?

— Какво искате да правим, мадам Лавие?

— Знам, че не искам да умра. И аз не съм мадам Лавие в смисъл на семейно положение. Ограниченията на брака никога не са ме привличали, а предимствата му са ми се стрували ненужни. Години наред бях високоплатена проститутка на повикване в Монте Карло, Ница и Кап Фера, докато лицето и тялото не ми изневериха. Все пак, останаха ми някои приятели и любовници от старите времена, които се грижеха за мен в името на предишната дружба. Повечето от тях са мъртви, за жалост.

— Мисля, че казахте, че са ви плащали щедро за това, че сте приели личността на сестра си.

— О, вярно е и в известна степен продължава да е така — все още съм много ценна. Движа се сред елита на Париж, който е пълен с клюки, а това често се оказва полезно. Имам красив апартамент на Авеню Монтен. Старинни вещи, изящни картини, прислуга, текущи сметки — всичко, което се очаква да има една жена, била някога във висшата мода, за да може да остане в средите, в които все още се движи. И пари. Всеки месец в банката ми постъпват осемдесет хиляди франка от Женева — повече от достатъчно, за да плащам разходите си. Защото, разбирате ли, трябва аз да плащам — никой друг не може да го направи.

— Значи имате пари.

— Не, мосю. Имам стил на живот, а не пари. Такъв е методът на Чакала. С изключение на старците, той плаща само за това, което получава като непосредствено обслужване. Ако парите от Женева не пристигат в банката ми на десето число всеки месец, ще бъда изхвърлена в разстояние на тридесет дни. Но стигне ли се дотам Карлос да реши да се освободи от мен, няма да имам никаква нужда от тези пари. С мен ще бъде свършено — както е, несъмнено, в момента. Ако се върна в апартамента си на „Монтен“, аз никога няма да изляза от него… Както сестра ми не е излязла от онази църква в Ноли-сюр-Сен. Поне не жива.

— Убедена ли сте в това?

— Разбира се. От мястото, където оставих велосипеда си, получих инструкции от един от старците: Нарежданията бяха ясни и трябваше да бъдат изпълнени точно. След двадесет минути трябваше да се срещна в пекарна на „Сен Жермен“ с една жена, която познавам. Там щяхме да си разменим дрехите. Тя трябваше да тръгне към мисията на Магдалена, а аз имах среща с куриер от Атина в една стая в хотел „Тремоал“.

— Мисията на Магдалена? Искате да кажете, че онези жени на велосипедите са истински монахини?

— Дали тържествен обет за целомъдрие и нищета, мосю. Аз съм игуменка на манастира в Сен Мало, която често ги навестява.

— А жената от пекарната?

— Тя кривва от правия път от време на време, но е изключителен администратор.

— Господи — каза тихо Борн.

— Той често е на устните ми… Разбирате ли колко е безнадеждно положението ми?

— Не съм сигурен.

— Тогава съм принудена да се запитам дали наистина сте Хамелеона. Не отидох в пекарната. Срещата с гръцкия куриер не се състоя. Къде съм била?