— Забавили сте се. Скъсала се е веригата на велосипеда. Блъснал ви е леко един от онези камиони на Рю Лекурб. По дяволите, била сте нападната. Има ли значение?
— Колко време е минало откакто припаднах с ваша помощ? Джейсън погледна часовника си. Вече се виждаше ясно на ярката утринна светлина.
— Мисля, че е малко повече от час, може би час и половина.
— Час и половина? — попита Лавие натъртено.
— И какво от това?
— Защо не съм се обадила в такъв случай нито в пекарната, нито в хотел „Тремоал“?
— Имало е усложнения… Не, това е лесно да се провери — добави Борн и поклати глава.
— Тогава? — Зелените очи на Лавие срещнаха неговите. — Тогава, мосю?
— Булевард „Льофевр“ — отвърна бавно и меко Джейсън.
— Капанът. Аз обърнах неговия, след три часа той обърна моя. Тогава аз разбих стратегията му и ви отвлякох.
— Точно така. — Бившата проститутка от Монте Карло кимна. — И той няма начин да разбере какво се е случило, докато сме били заедно… Следователно, аз съм белязана за екзекуция. Пионката ще бъде премахната, защото тя е просто само една пионка. Не може да каже нищо съществено на властите; никога не е виждала Чакала; може само да повтаря слуховете, стигнали до подчинените на най-ниско ниво.
— Никога ли не сте го виждала!
— Може и да съм, но без да знам. Из цял Париж вървят слухове. Според едни той е с кожа на латиноамериканец, според други е с черни очи и тъмни мустаци. „Знаеш ли, това наистина е Карлос“ — колко често съм чувала тази фраза! Но нито един човек не е дошъл и не ми е казал: „Аз съм този, който прави живота ти приятен, остаряваща, елегантна проститутко.“ Просто докладвам на старците, които от време на време ми предават информацията, която ми е необходима — като например снощи на булевард „Льофевр“.
— Разбирам. — Борн стана, протегна се и погледна пленничката си. — Мога да ви измъкна. От Париж, от Европа. Извън обсега на Карлос. Искате ли?
— Толкова силно, колкото и Сантос — отвърна Лавие, като го гледаше умоляващо. — С охота ще прехвърля верността си от него към вас.
— Защо?
— Защото той е стар и с посивяло лице и не може да се сравнява с вас. Вие ми предлагате живот; той ми предлага смърт.
— В такъв случай решението ви е разумно — каза Джейсън, усмихнат напрегнато, но топло. — Имате ли пари? Имам предвид — в себе си.
— Монахините са дали обет да живеят в нищета, мосю — отвърна Доминик Лавие и също се усмихна. — Всъщност, имам няколкостотин франка. Защо?
— Не са достатъчни — продължи Борн, бръкна в джоба си и извади голяма пачка банкноти. — Ето ви три хиляди — каза той и й подаде парите. — Купете си отнякъде някакви дрехи и наемете стая в… „Морис“ на Рю дьо Риволи.
— Под какво име?
— Кое ви харесва?
— Например Бриел? Един красив крайморски град.
— Защо не?… Изчакайте десет минути, за да изляза оттук и след това тръгнете. Ще се видим в „Морис“ по обяд.
— Ще ви чакам с цялото си сърце, Джейсън Борн!
— Нека забравим това име.
Хамелеона излезе от Булонския лес и отиде до най-близката стоянка за таксита. След няколко минути един възтрогнат шофьор прие стоте франка, за да остане на място на края на опашката от три коли, а неговият пътник залегна на задната седалка и зачака да чуе необходимите думи.
— Монахинята излиза, мосю! — извика шофьорът. — Влиза в първото такси!
— Последвайте я — каза Джейсън и се изправи.
На Авеню Виктор Юго таксито на Лавие намали и спря пред едно от малките парижки отклонения от традицията — открит телефонен автомат с пластмасово кубе.
— Спрете тук — нареди Борн и слезе в мига, в който шофьорът закова колата до бордюра. Като накуцваше, Хамелеона закрачи бързо и тихо, точно зад гърба на развълнуваната монахиня, която не го виждаше. Застанал на няколко крачки зад нея, той чуваше ясно какво говори тя по телефона.
— „Морис“! — изкрещя жената в слушалката. — Името е Бриел. Ще бъде там по обяд… Да, да, ще се отбия в апартамента си, ще се преоблека и ще бъда там след час.
Лавие окачи телефона, обърна се и ахна, като видя Джейсън.
— Не! — извика тя.
— Опасявам се, че да — каза Борн. — С моето такси ли ще продължим или с вашето?… „Той е стар и с посивяло лице“ — това бяха думите ви, Доминик. Доста точно описание за човек, който никога не е виждал Карлос.
Бернардин излезе вбесен от „Пон Роял“ заедно с портиера, който го бе повикал.
— Това е абсурд! — извика той, докато отиваше към таксито. — Не, не е — поправи се, щом погледна вътре. — То е просто лудост.