Бернардин помълча и след малко каза:
— Какъв е адресът ви на авеню „Монтен“? Ще го кажа на шофьора, но преди да го направя, искам добре да ме разберете, мадам. Ако ни излъжете, ще ви сполетят всички действителни ужаси на Втори отдел.
Мари седеше край масичката на колелца в малкия си апартамент в „Морис“ и четеше вестници. Вниманието й постоянно се отвличаше — не можеше да се съсредоточи. Беше обиколила пет кафенета, които бяха посещавали често с Дейвид преди много години, и се бе върнала в хотела малко след полунощ. Не можа да заспи от тревога, но накрая около четири и нещо сутринта изтощението взе връх. Потъна в сън със запалена нощна лампа. Светлината я събуди шест часа по-късно. Това бе най-дългата й почивка от онази първа нощ на остров Транкуилити, който беше за нея вече като далечен спомен. С изключение на съвсем реалната болка от раздялата с децата. Не мисли за тях, толкова е мъчително! Мисли за Дейвид… Не, мисли за Джейсън Борн! Къде е той? Съсредоточи се!
Остави парижкия „Трибюн“, наля си трета чашка кафе и погледна през френския прозорец, който водеше към малък балкон, гледащ към Рю дьо Риволи. Обезпокои се, че доскоро слънчевото утро се бе превърнало в сив, мрачен ден. Скоро щеше да завали и това щеше да затрудни още повече търсенето из улиците. Отпи примирено от кафето и остави изящната чашка и изящната чинийка. Съжаляваше, че това не бе една от простите керамични чаши, предпочитани от нея и Дейвид в тяхната непретенциозна провинциална кухня в Мейн. Боже, щяха ли да се върнат отново там? Не мисли за такива неща! Съсредоточи се! Изключено.
Взе „Трибюн“ и го запрелиства безцелно, като виждаше само отделни думи — не следеше изреченията, само думи. Тогава в дъното на една безсмислена колона изскочи дума от един безсмислен ред, ограден в дъното на една безсмислена страница.
Думата беше Мома и бе последвана от телефонен номер. Беше готова да прехвърли страницата, когато нещо я накара да спре.
Мома… Мамо, но преобърнато от едно дете, което се бореше с първите си думи. Мома! Джейми, техният Джейми! Смешната, обърната дума, с която я бе наричал няколко седмици! Тогава Дейвид се бе шегувал, а тя се бе питала изплашено дали синът им не страда от дислексия.
— Може би просто е объркан, мома — беше отвърна весело Дейвид.
Дейвид! Мари оправи страницата и погледна нагоре — беше финансовата рубрика на вестника, рубриката, която тя разтваряше по време на утринното кафе. Дейвид й изпращаше съобщение! Тя блъсна стола, сграбчи вестника и се втурна към телефона на бюрото. Избра номера с треперещи ръце. Никой не отговори. Реши, че в бързината е набрала грешен номер, затова завъртя отново, този път бавно и съвсем точно.
Никакъв отговор. Но това беше Дейвид, чувстваше го, знаеше го! Беше я търсил при Трокадеро и сега използваше едно име, с което я бе наричал за кратко и което само те двамата знаеха! Моя любов, моя любов, намерих те!… Знаеше, че не може да стои повече в задушаващия я малък хотелски апартамент, да крачи напред-назад, да звъни час по час и да подлудява всеки път, щом никой не отговореше. Когато си под силно напрежение и ти се струва, че вече ще се пръснеш, намери някое място, където можеш да се движиш постоянно, без да бъдеш забелязан. Движи се! Това е жизненоважно. Не бива да оставяш главата ти да се пръсне. Един от уроците на Джейсън Борн. Замаяна, Мари се облече, откъсна съобщението от „Трибюн“ и напусна апартамента, който я потискаше. Възпираше се да не затича към асансьорите, въпреки нуждата, която изпитваше, да се смеси с тълпата из Париж. Там можеше да се движи постоянно, без опасност да бъде забелязана. От една телефонна кабина към друга.
Спускането към фоайето й се стори безкрайно и непоносимо заради една американска двойка. Той бе отрупан с камери и обективи, а тя беше с гримирани в розово клепачи и изрусена, напръскана с лак коса. През цялото време двамата се оплакваха колко малко хора в Париж, Франция, говорят английски. Най-сетне вратите на асансьора се разтвориха и Мари излезе бързо в препълненото с хора фоайе на „Морис“.
Тръгна по мраморния под към огромните врати на богато украсения вход, но изведнъж спря несъзнателно, щом един възрастен мъж в тъмен костюм на тесни райета ахна и слабото му тяло се надигна от тежкото кожено кресло вдясно от нея. Той я загледа, разтворил удивено тънките си устни, а очите издаваха слисването му.
— Мари Сен Жак! — прошепна човекът. — Боже мой, махнете се веднага оттук!
— Извинете… Какво?