Французинът стана бързо, макар и със затруднение, като обръщаше едва доловимо глава във всички посоки, за да огледа фоайето.
— Не трябва да ви виждат тук, госпожо Уеб — каза той все още шепнешком, но вече тонът му не бе рязък и заповеднически. — Не ме гледайте! Наведете глава към часовника си и стойте така.
Ветеранът на Втори отдел се обърна настрани, кимна безцелно на няколко души, разположили се в близките кресла, и продължи да говори, като едва помръдваше устни.
— Излезте от вратата в дъното вляво, която е за багаж. Побързайте!
— Не — отвърна Мари с наведена глава и приковани в часовника й очи. — Вие ме познавате, но не и аз вас. Кой сте вие?
— Приятел на вашия съпруг.
— Боже мой, той тук ли е?
— Въпросът е защо вие сте тук?
— Някога бях отседнала в този хотел. Реших, че може би той ще си спомни.
— Точно така е станало, но се страхувам, че в грешна връзка. Mon Dieu, ако не беше така, никога не би го избрал. А сега вървете.
— Няма! Трябва да го намеря. Къде е той?
— Или тръгнете, или ще намерите само трупа му. Има съобщение за вас в парижкия „Трибюн“…
— В чантата ми е. На финансовата страница. „Мома“…
— Обадете се след няколко часа.
— Не можете да постъпите така с мен.
— А вие не можете да постъпите така с него. Ще го убиете! Махнете се оттук! Веднага!
С очи, почти замъглени от ярост, страх и сълзи, Мари тръгна към лявата половина на фоайето, като й се искаше отчаяно да се обърне, но й беше ясно до болка, че не бива. Стигна до тесните стъклени двойни врати и се сблъска с един униформен пиколо, който внасяше куфари.
— Pardon, madame!
— Извинете — заекна тя, продължи невиждаща сред багажа и излезе на тротоара.
Какво можеше да направи, какво трябваше да направи? Дейвид беше някъде в хотела, а един човек, когото виждаше за първи път, я беше разпознал. Беше я предупредил и заставил да излезе — да се махне. Какво ставаше?… Господи, някой се опитваше да убие Дейвид! Старият французин й каза толкова неща… Но кой се опитваше, къде беше той?
Помогни ми! За Бога, Джейсън, кажи ми какво да правя, Джейсън?… Джейсън, помогни ми! Изведнъж тя замръзна на място. От обедния трафик изскочиха няколко таксита и лимузини и спряха до бордюра пред „Морис“. Портиерът със златните ширити посрещна новодошлите под огромния навес и изпрати пиколата, които се засуетиха около колите. Под навеса бавно се плъзна голяма, черна лимузина с малък църковен символ на вратата на пътника, стандартен за някои високопоставени служби от църквата. Мари гледаше емблемата. Беше кръгла, не повече от петнадесет сантиметра в диаметър; кълбо в кралско алено ограждаше удължен златен кръст. Тя изохка и затаи дъх. Сега страхът й бе придобил обезпокоително ново измерение. Беше виждала този символ и преди, но си спомняше единствено, че той я бе изпълвал с ужас.
Лимузината спря. Усмихващият се кимащ портиер отвори двете врати и от колата слязоха петима свещеници. Единият от предната седалка, останалите от просторното задно купе. Четиримата си запробиваха път през обедната тълпа от минувачи на тротоара. Двама тръгнаха към предната част на автомобила, другите двама към задната. Единият от тях мина бързо край Мари и черната му дреха я закачи. Лицето му беше толкова близо, че тя можа да види блестящите очи на човек, който нямаше нищо общо с църквата… Тогава изведнъж направи връзка с емблемата!
Преди години, когато Дейвид — когато Джейсън бе при Панов на интензивна терапия, Mo го караше да рисува, да чертае и драска всичко, което му дойдеше наум. Тогава този ужасен кръст се появяваше отново и отново и всеки път съпругът й късаше листа или го пробождаше с острието на молива си. Чакала!
Внезапно погледът и бе привлечен от една фигура, пресичаща Рю дьо Риволи. Беше висок мъж с тъмни дрехи — тъмен пуловер и панталон. Той накуцваше и се опитваше да избегне колите. Бе вдигнал ръка, за да скрие лицето си от ситния дъждец, който скоро щеше да се усили. Накуцването бе престорено! Кракът се изпъваше, макар и за миг, а извиването на рамото бе само един дързък жест, който тя познаваше твърде добре. Това беше Дейвид!
Но друг мъж, на не повече от три метра от нея, също видя човека, когото тя беше забелязала, и моментално вдигна миниатюрната радиостанция до устните си. Мари се втурна напред и с протегнати ръце, като лапи на тигрица, се хвърли върху убиеца в свещенически дрехи.
— Дейвид! — закрещя тя, като дереше до кръв лицето на човека на Чакала.