— Кой подписва чековете за заплатите ви, господин Смит?
— Един господин Луис Дефацио — бизнесмен, който, доколкото знам, работи според закона. Той определя задачите ни.
— Знаете ли къде живее?
— Бруклин Хайтс. Мисля, че на реката — така ми каза някой.
— Каква беше целта на пътуването ви, когато нашият персонал ви залови?
Делакроче потръпна и затвори за малко очи, преди да отговори.
— Едно от онези заведения за пияници и наркомани някъде на юг от Фили и вече ви е ясно кое, господин Голям стрелец, понеже намерихте картата в колата.
Холанд се пресегна ядосан към касетофона и го изключи.
— Май ще тръгнеш към Хатерас, а, копеле!
— Хей, вие искате да получите информация и аз ви я осигурявам по мой начин. Там имаше карта — винаги има карта, и всеки от нас трябваше да се движи по онези третостепенни пътища до мястото на връзката, като че ли возехме президента или някой дон на среща в Апалачите… Дайте ми молив и хартия и ще ви напиша точно местонахождението, включително и табелката на каменната порта. — Мафиозът вдигна здравата си ръка и посочи с пръст директора. — Ще бъда точен, господин Голям стрелец, защото не искам да спя с рибите, capisce?
— Но не искаш то да бъде записано на лента — каза Холанд с леко променен глас.
— Ленти, глупости! Как го каза? Оригиналната лента и разни такива дивотии? Какво си мислите, че нашите хора не могат да подслушват тук? О-хо! Вашият шибан доктор би могъл да е един от нас!
— Той не е, но ще пипнем един армейски лекар, който е.
В Ню Йорк, на Сто тридесет и осма улица, между Бродуей и Амстердам Авеню, в самото сърце на Харлем, един огромен, рошав негър на около тридесет и пет години се клатушкаше по тротоара. Отблъсна се от неравната тухлена стена на една занемарена сграда с апартаменти за живеене и падна на земята с извърнати крака. Небръснатото му лице бе наведено надясно към яката на съдраната му военна куртка.
— С тази външност — каза тихо той в миниатюрния микрофон, скрит в дрехата, — човек може да си помисли, че съм нахлул в някой силно колонизиран търговски район за бели в Палм Спрингс.
— Добре се справяш — дочу се метален глас от малкия говорител, зашит в задната част на яката на агента. — Мястото е покрито изцяло; ще те предупредим навреме. Този телефонен секретар така е блокиран, че само писука.
— Как сте успели, снежнобели момчета, да се заврете в онази дупка?
— Дойдохме много рано сутринта, толкова рано, че никой не забеляза как изглеждаме.
— Между другото, предупредени ли са ченгетата в района? Хич не ми се иска да бъда прибран от тях с тази четина на лицето. Сърби ме ужасно и новата ми съпруга, с която съм от три седмици, никак не я хареса.
— Трябваше да останеш с първата, друже.
— Смешни малки бели момчета. Не й харесваше нито това, че отсъствам толкова дълго, нито местата, където бях. Като например да ме няма седмици наред, докато участвам в игрите в Зимбабве. Отговорете ми, моля ви.
— Синьодрешковците разполагат с описанието ти и със сценария. Ти си част от един федерален запой, така че ще те оставят на мира… Чакай! Край на разговора. Това май е нашият човек, на колана си има прикрепена чанта с инструменти… Той е. Тръгва към входа. Всичко е в твои ръце, император Джоунс.
— Смешни малки бели момчета… Виждам го и мога да ви кажа, че се е размекнал като шоколад. Ужасно го е страх да влезе в това място.
— Което означава, че наистина е техник — каза металният глас в яката. — Това е добре.
— Напротив, лошо е, младежо — възрази веднага черният агент. — Ако си прав, тогава той не знае нищо и слоевете между него и източника ще са безброй.
— О? И?
— Трябва да успея да видя номерата, докато ги програмира в устройството си за отстраняване на авария.
— Какво означава това, по дяволите?
— Може и да е истински техник, но също така е изплашен, и то не от вида на сградата.
— Какво означава това?
— Всичко е изписано на лицето му, човече. Би могъл да въведе фалшиви номера, ако мисли, че е бил проследен или че го наблюдават.
— Не те разбирам, друже.
— Той трябва да повтори цифрите, които отговарят на дистанционното устройство, за да могат да бъдат препредавани сигналите…
— Остави — каза гласът от яката. — Не съм на ти с техниката. Между другото, имаме човек, който сега е в онази компания, „Реко“ ли беше… Той те чака.
— Тогава трябва да тръгвам на работа. Наблюдавайте ме. Край.
Агентът се надигна от тротоара и пое нестабилно към разнебитената сграда. Телефонният техник бе стигнал до втория етаж и там свърна надясно в тесния, мръсен коридор. Очевидно беше идвал тук и преди, тъй като вървеше без колебание и без да проверява нечетливите номера на вратите. „Нещата ще бъдат малко по-лесни“ — разсъди човекът от ЦРУ, доволен от това, тъй като задачата му излизаше извън рамките на дейността на Управлението. По дяволите, тя бе направо незаконна!