— Два билета до Париж — каза Холанд с умислено изражение.
29
Мари наблюдаваше съпруга си, който сновеше с отмерени, но изпълнени със силно напрежение крачки, между писалището и облените в светлина завеси на двата прозореца с изглед към моравата пред Оберж дез Артист в Барбизон. Селската странноприемница беше същата, която Мари помнеше, но в паметта на Дейвид Уеб нямаше и следа от нея и когато й го каза, тя затвори очи, чувайки един глас отпреди години: „Най-важното за него е да избягва всякакво голямо напрежение — имам предвид стреса, който човек изпитва, когато се измъква на косъм от смъртта. Ако го видите, че изпада в такова състояние, а вие няма начин да не го забележите, спрете го! Прелъстете го, ударете го, плачете, крещете… правете каквото ви дойде наум, но го спрете!“ — Морис Панов, скъпият приятел, докторът, който така всеотдайно се бе заел с лечението на съпруга й.
Тя пусна в ход прелъстяването само минути след като останаха сами. Беше грешка. Самото докосване беше нелепо, мъчително и за двамата. Изобщо не бяха възбудени. Но това не ги притесни. Лежаха прегърнати, разбираха се без думи.
— Страхотни „сексманиаци“ сме, нали? — каза Мари.
— Справяли сме се и по-добре и сигурно пак ще го правим — промълви нежно Дейвид Уеб. — В следващия момент вече действаше като Джейсън Борн — отдръпна се и стана. — Налага се да направя един списък — каза той припряно, отправяйки се към старовремската маса до стената, която служеше и за писалище, и за телефонна масичка. — Трябва да знам къде се намираме и къде отиваме.
— А аз трябва да се обадя на Джони на острова — добави Мари, изправи се и поглади полата си. — След това ще се чуя и с Джейми. Ще го успокоя и ще му кажа, че ще се върнем скоро.
Тръгна към масата, но се спря — пътят й бе преграден от съпруга й — не, това не беше Дейвид, а Борн.
— Не — каза той тихо и поклати глава.
— Как можеш да ми говориш така! — възрази Мари и в погледа й пробягна майчин гняв.
— Преди три часа на Риволи всичко се промени. Всичко. Не разбираш ли?
— Разбирам само, че децата ми са на хиляди километри далеч от мен и възнамерявам да се свържа с тях. А на теб това ясно ли ти е?
— Напълно, но не мога да ти го разреша — отвърна Джейсън.
— Върви по дяволите, господин Борн!
— Ще ме изслушаш ли?… И двамата ще говорим с Джони и Джейми, но не оттук и не докато са на острова.
— Какво?
— След малко ще се обадя на Алекс и ще му кажа всички да се махат оттам, включително и госпожа Купър, разбира се.
Мари се втренчи в съпруга си, внезапно прозряла истината.
— О, Боже, Карлос!
— Да. От днес на обед той знае със сигурност само едно място — Транкуилити. И ако вече не са му съобщили, скоро ще научи, че Джейми и Алисън са с Джони. Вярвам на брат ти и на личната му гвардия, но въпреки всичко искам да са изчезнали от острова, преди там да се е мръкнало. Не ми е известно дали Карлос има осведомители на телефонната централа на острова, които могат да проследят един разговор от там до тук. Единственото нещо, което с положителност знам, е, че телефонът на Алекс е абсолютно безопасен. Затова сега не можеш да позвъниш на Джони оттук.
— Тогава обади се на Алекс, за Бога! Какво чакаш?
— Не съм сигурен, не съм решил… къде да изпратя децата. — За момент в очите на съпруга й се мярна паника — в очите на Дейвид Уеб, а не на Джейсън Борн.
— Алекс със сигурност има нещо предвид, Джейсън — изрече Мари, като го гледаше втренчено. — Веднага му се обади!
— Да… да, разбира се. Веднага. — Замъгленият безизразен поглед на Джейсън се избистри и той посегна към слушалката.
Александър Конклин не беше във Виена, щат Вирджиния, САЩ. Отговори монотонният глас на телефонен секретар, който го оглуши като гръм.
— Постът, на който звъните, е закрит.
Той поръча още два разговора със същия номер, като отчаяно се надяваше, че френската централа е объркала нещо. И всеки път — зашеметяващ гръм:
— Постът, на който звъните, е закрит.
Тогава той закрачи — от масата до прозорците и обратно.
Открехваше завесите отново и отново, надзърташе тревожно и нервно навън и само след секунди отново се съсредоточаваше върху списъка с имена и адреси, който непрестанно растеше. Мари му предложи да обядва, той изобщо не я чу. Тя продължи да го наблюдава от другия край на стаята.
Бързите, резки движения на съпруга й напомняха голяма разтревожена котка — гладка, гъвкава, напрегната и готова за изненади. Така се движеше Джейсън Борн, по-рано наричан Делта от „Медуза“, а не Дейвид Уеб. Тя си спомни историята на болестта, записана от Mo Панов в самото начало на лечението на Дейвид. Много страници бяха изпълнени с невероятно различаващи се описания на хора, които твърдяха, че са виждали човека, наричан Хамелеон, но в онези, които заслужаваха внимание, се отбелязваше едно и също — котешката подвижност на „убиеца“. По онова време Панов търсеше ключ към самоличността на Джейсън Борн, тъй като тогава разполагаше само с едно първо име и разпокъсани видения на мъчителна смърт в Камбоджа. Mo често се учудваше гласно дали физическата сръчност на пациента му се дължи само на атлетизъм, или е резултат и на още нещо. Колкото и да е странно, не намираше друго обяснение за нея.