Мари си спомни едва доловимите физически разлики между двамата мъже, които съчетаваше в себе си нейният съпруг. Те я очароваха и едновременно с това я отблъскваха. И двамата бяха мускулести и изящни, и двамата бяха в състояние да се справят с трудни задачи, изискващи добра физическа подготовка, но докато при Дейвид силата и подвижността идваха от непринуденото чувство за умение и сръчност, то тези на Джейсън бяха изпълнени с вътрешна злоба, нямаше я радостта от постигнатото — имаше само враждебна целенасоченост. Когато тя спомена за това пред Панов, той отвърна:
— Дейвид не можеше да убива. Борн може. Обучен е за това.
Въпреки това, на Mo му беше приятно, че тя е забелязала различните „физически прояви“, както нарече наблюденията й.
— За теб те са още един показател — каза й той. — Щом видиш пред себе си Борн, превърни го отново в Дейвид, колкото може по-скоро. Ако не можеш, обади ми се!
Сега обаче не можеше да го превърне в Дейвид. В името на децата, заради себе си, а и заради самия Дейвид, тя не посмя да опита.
— Излизам за малко — заяви Джейсън, застанал до прозореца.
— Не можеш да го сториш! — изкрещя Мари. — За Бога, не ме оставяй сама.
Борн се намръщи и сниши глас. Дълбоко в него все още тлееше неразрешим конфликт.
— Просто ще тръгна по магистралата да търся телефон, това е всичко.
— Вземи ме със себе си. Моля те! Не мога повече да стоя сама.
— Добре… Всъщност имаме нужда от някои неща. Ще намерим някой търговски комплекс и ще купим дрехи, четки за зъби, самобръсначка… каквото се сетим.
— Искаш да кажеш, че не можем да се върнем в Париж.
— Можем и вероятно ще се върнем в Париж, но не в нашите хотели. Паспортът ти у теб ли е?
— Паспортът, парите, кредитните карти — всичко е било в чантата. Не знаех това, докато ти не ми я даде в колата.
— Помислих си, че не е добре да я оставиш в „Морис“. Тръгвай! Първо трябва да намерим телефон.
— На кого ще звъниш?
— Най-напред на Алекс.
— Нали току-що се опита.
— В апартамента му. Бил е изхвърлен от прикритието си във Вирджиния. После ще се свържа с Mo Панов. Хайде!
Потеглиха отново на юг, към градчето Корбей-Есон, където на няколко километра от шосето имаше сравнително нов търговски център. Многолюдните магазини загрозяваха френския провинциален пейзаж, но за бегълците бяха приятна гледка. Джейсън паркира колата и като много други съпрузи, излезли на пазар късно следобед, те закрачиха из главния магазии, като през цялото време трескаво търсеха с очи обществен телефон.
— По дяволите! Да няма нито един по магистралата! — процеди през зъби Борн. — Какво си въобразяват, че ще правят хората, ако катастрофират или им се спука гума?
— Ще чакат полицията — отвърна Мари. — Освен това е имало един, но е разбит. Сигурно затова няма други — не, ето един!
Джейсън отново изтърпя вбесяващата процедура за поръчка на разговор с чужбина от местните телефонистки, които се дразнеха, че трябва да звънят на международния клон на централата. А после последва нов гръм — далечен, но неумолим.
— Говори Алекс — прозвуча записът от другата страна. — Ще отсъствам за кратко време. Ще посетя едно място, където беше извършена печална грешка. Обадете се след пет-шест часа. Сега е девет и половина сутринта, източно време. Край, Джино.
Борн беше поразен; умът му трескаво работеше. Окачи слушалката и се втренчи в Мари.
— Нещо е станало и трябва да разбера какво е то. Последните му думи бяха: „Край, Джино.“
— Джино ли? — Мари присви очи срещу светлината, отново ги отвори и погледна съпруга си. — Алфа, Браво, Чарли — заизрежда тихо тя, после добави: — Алтернативна военна азбука? — И бързо продължи: — Фокстрот, Голд, Индия, Джино! Джино започва с Д, също както и Джейсън. Какво каза още той?
— Че отива на някакво място…
— Хайде да тръгваме — прекъсна го тя, като забеляза учудените лица на двама мъже, които чакаха за телефона, стисна го за ръката и го издърпа от кабината. — Не можа ли да го каже по-ясно? — попита тя, когато се вляха в тълпата.