— Връзка, Питър. Щом знаеш какво знае Алекс, не можеш да го оставиш да препуска из Европа отвързан, нито пък да му дадеш името на онази адвокатска кантора в Ню Йорк. Имаме нужда от връзка, която да води него, така че да получим представа каква е целта му — а ако е възможно, дори повече от представа. Трябва ни някой като приятеля му Бернардин, който да бъде и наш приятел.
— Къде ще намериш такъв човек?
— Имам кандидат… Надявам се, че не ни подслушват.
— Бъди сигурен — отговори Холанд с гневна нотка. — Не вярвам в тези глупости и освен това кабинетът ми се проверява всяка сутрин. Кой е кандидатът?
— Човек от съветското посолство в Париж — отвърна спокойно Касет. — Мисля, че можем да се споразумеем с него.
— Двоен агент ли е?
— Съвсем не. Той е офицер от КГБ, който има само една-единствена цел. Да намери Карлос. Да убие Карлос. Да запази Новгород.
— Новгород?… Онзи град от американски тип в Русия, където Чакала е получил първоначалната си подготовка?
— Изкарал половината, после избягал, след като се усетили, че е маниак, и са се опитали да го очистят. Само че там няма само американска зона — това често се греши. Има също и английска, и френска зона, а освен това израелска, холандска, испанска, западногерманска и Бог знае още колко други. Десетки квадратни километри, отрязани от горите по течението на река Волхов, осеяни със зони, в които, като влезеш, можеш спокойно да се закълнеш, че влизаш в различни страни — ако можеш да влезеш, но всъщност не можеш. Също като фермите за отглеждане на арийци — това, което нацистите в Германия наричаха Lebensborn. Новгород е една от най-строго охраняваните тайни на Москва. Руснаците искат да хванат Чакала също толкова силно, колкото и Джейсън Борн.
— И мислиш, че ще убедиш това приятелче от КГБ да ни сътрудничи и да ни информира за Конклин, ако установят контакт?
— Поне ще се опитам. В края на краищата, имаме обща цел, а зная, че Алекс ще го приеме, защото му е ясно колко силно Съветите искат да го видят умрял.
Холанд се приведе напред.
— Казах на Конклин, че ще му помогна по всякакъв начин, който не компрометира преследването на „Медуза“… Той каца в Париж след час. Да му оставя ли инструкции на дипломатическото гише да се свърже с теб?
— Кажи му да търси Чарли Браво Плюс Едно — отвърна Касет, изправи се и остави на бюрото компютърната разпечатка. — Не съм сигурен какво точно ще мога да му съобщя след час, но ще се заема веднага с въпроса. Имам сигурен канал до руснака благодарение на наш прекрасен „консултант“ в Париж.
— Дай му награда.
— Тя вече поиска… или по-точно ме изтормози за това. Ръководителка е на най-чистата служба от придружителки в града — момичетата се преглеждат всяка седмица.
— Да вземем да ги наемем всичките — усмихна се директорът.
— Мисля, че седем от тях вече са на щат, господине — отговори заместник-директорът със сериозен глас, който контрастираше на присмехулно вдигнатите му вежди.
Доктор Морис Панов едва се крепеше на краката си. Снажен сержант от морската пехота в колосана лятна униформа взе куфара му и му помогна да слезе по металната стълба на самолета, снабден с дипломатически документи.
— Как всички успявате да изглеждате толкова представителни след такова отвратително пътуване? — учуди се психиатърът.
— Само след някой и друг свободен час в Париж никой вече няма да изглежда представителен, господине.
— Някои неща никога не се променят, сержант… И слава Богу! Къде е онзи сакат престъпник, който беше с мен?
— Откараха го за една депеша, господине.
— Ще се върне ли? Какво означава тази непонятна дума?
— Не е толкова страшна, докторе — засмя се пехотинецът, отвеждайки Панов до малка моторизирана кола с униформен шофьор и американското знаменце отстрани. — Докато се готвехме да кацнем, кулата предаде на пилота, че за него има спешно съобщение.
— Помислих си, че е отишъл до тоалетната.
— Сигурно и това е направил, господине — сержантът сложи куфара отзад в багажника и помогна на Mo да се качи в колата. — Полека, докторе, вдигнете си крака малко по-нагоре.
— А, не, не аз съм без крак, а той.
— Казаха ми, че сте бил болен, докторе.
— Да, ама не в проклетите си крака… Извини ме, младежо, не исках да те обидя. Просто не обичам да летя в такива „етажерки“ на почти двеста километра височина. Не бих казал, че от Тремон Авеню в Бронкс са излезли много космонавти.