— Шегувате ли се, докторе?
— Защо?
— Ами аз съм от Гардън, срещу зоологическата градина! Казвам се Флайшман, Морис Флайшман. Приятно ми е да видя съсед от Бронкс.
— Морис ли? Морис, морският пехотинец? Сигурно съм си говорил с родителите ти. Да си жив и здрав, Mo. Благодаря ти за грижите.
— Поправяйте се, докторе, и като видите пак Тремон Авеню, да го поздравите от мен!
— Разбира се, Морис — обеща Морис, вдигна ръка, а малката дипломатическа кола се стрелна напред.
След четири минути, придружен от шофьора, Панов тръгна по дългия сив коридор, който осигуряваше на правителствени лица от нации, акредитирани от френското външно министерство, свободно влизане във Франция, без обичайните имиграционни формалности. Влязоха в голям салон, където мъже и жени се бяха събрали на групички и разговаряха тихо помежду си. В стаята звучаха различни езици. Mo разтревожен видя, че Конклин не е тук, и се извърна към придружаващия го шофьор. В това време до тях се приближи млада жена, в униформа на стюардеса.
— Docteur? — попита тя, като се обърна към Панов.
— Да — изненада се Mo. — Но се страхувам, че френският ми доста куца, ако изобщо е останало нещо от него.
— Това е без значение, господине. Вашият спътник помоли да почакате тук, докато дойде. Беше сигурен, че няма да е повече от няколко минути… Моля, седнете. Да ви донеса ли нещо за пиене?
— Бърбън с лед, ако обичате — отговори Панов, като се отпусна в креслото.
— Разбира се, господине. — Стюардесата се отдалечи, а шофьорът сложи до Mo куфара му.
— Трябва да се върна при колата си — каза дипломатическият придружител. — Тук ще се погрижат за вас.
— Чудя се къде ли отиде моят приятел? — замислено каза Панов, като погледна часовника си.
— Вероятно да говори от някой външен телефон. Хората пристигат, получават съобщения на гишето и хукват като луди да търсят обществен телефон — не обичат да говорят от тези тук. Руснаците винаги вървят най-бързо, а арабите — най-бавно.
— Сигурно заради различния климат в страните им — предположи лекарят с усмивка.
— Не си залагайте стетоскопа, ако се басирате — разсмя се шофьорът и приятелски помаха с ръка за сбогом. — Погрижете се за себе си, господине, и си починете. Изглеждате изморен.
— Благодаря ви, младежо. Довиждане.
„Изморен съм — мислеше си Панов, докато придружителят се отдалечаваше по сивия коридор. — Много съм изморен, но Алекс беше прав. Ако беше дошъл тук сам, никога нямаше да му го простя… Дейвид! Трябва да го намерим! Пораженията за него могат да бъдат ужасни, но никой не разбира това. Само едно движение може да предизвика срие в крехкия му, увреден разсъдък, да го върне тринадесет години назад — към времето когато, както той смята, убийствата са били негов занаят!“
Чу глас. Някой се бе надвесил над него и му говореше нещо.
— Извинете ме… Питието ви, докторе — любезно каза стюардесата. — Колебах се дали да ви събудя, но вие се размърдахте и ми се стори, че изстенахте от болка.
— Няма нищо, мила, просто съм изморен.
— Разбирам, господине. Непредвидените полети могат да бъдат много изморителни, а ако са и дълги, и неудобни, става още по-лошо.
— И за трите неща познахте, госпожице — съгласи се Панов и взе питието си. — Благодаря ви.
— Американец сте, нали?
— Как познахте? Не нося нито каубойски ботуши, нито хавайска риза.
Жената се засмя очарователно.
— Познавам шофьора, който ви доведе. Той е охрана на американците. Много е приятен и много привлекателен.
— Охрана ли? Като в полицията?
— О, да, почти, но никога не употребяваме тази дума… А, ето и вашият спътник се връща. — Стюардесата снижи глас. — Може ли да ви питам нещо набързо, докторе? Той има ли нужда от инвалидна количка?
— За Бога, не. Той си ходи така от години.
— Много добре. Приятно изкарване в Париж, господине. Жената се отдалечи, а Алекс се провря, накуцвайки, през няколко групички бъбрещи европейци до мекото кожено кресло на Панов. Седна и тромаво се приведе напред. Личеше, че е разтревожен.
— Какво има? — попита Mo.
— Току-що говорих с Чарли Касет във Вашингтон.
— Нали той е човекът, когото харесваш и на когото вярваш.
— Най-добър е, когато установи личен контакт или поне получи информация за лични, човешки неща, тоест когато сам вижда и чува, а не само чете разпечатки или материали на екрана на компютъра, без да задава въпроси.
— Да не би случайно отново да навлизате в моята територия, доктор Конклин?
— Миналата седмица отправих същото обвинение към Дейвид, а знаеш ли какво ми отговори? Че сме в свободна страна и въпреки образованието ти, нямаш изключителното право върху здравия разум.