— Копеле такова! — прошепна Мари.
— Така да е — отвърна Хамелеона и излезе.
— Отиди при него — бързо възкликна Панов. — Знаеш как се чувства в момента.
— Не мога да се справя с това, Mo!
— Няма нужда да се справяш. Просто бъди с него!
— Той отново се превърна в убиец!
— Никога не би ти направил нещо лошо…
— Разбира се, знам това.
— Тогава бъди онази нишка към Дейвид Уеб. Трябва да има такава нишка, Мари!
— О, Боже! Толкова го обичам — извика тя, скочи и се втурна след мъжа, който беше и в същото време не беше съпругът й.
— Това ли трябваше да я посъветваш, Mo?
— Не знам, Алекс. Просто си мисля, че той не трябва да остава сам с кошмарите си, както и никой от нас. Това не е психиатричен подход, а здрав разум.
Алжирският квартал на Париж се намира между десети и единадесети район. Състои се от три пресечки, където ниските къщи са парижки, но звуците и миризмите са арабски. Дълга черна лимузина с малки позлатени отличителни знаци на англиканската църква на вратите влезе в тази етническа територия и спря пред една триетажна къща. От колата слезе възрастен свещеник и се приближи до вратата. Натисна копчето срещу едно от имената на домофона и на втория етаж се чу звънец.
— Да? — чу се глас.
— Изпращат ме от американското посолство — отвърна посетителят в свещеническо одеяние на неправилен френски, какъвто американците често говорят. — Не мога да оставя колата си, но имам да ви предам нещо спешно.
— Слизам веднага — отвърна алжирският шофьор, вербуван от Чарлс Касет във Вашингтон. След три минути мъжът излезе от къщата и стъпи на късия широк тротоар.
— Защо сте се докарали така? — попита той пратеника, който стоеше до големия автомобил, като закриваше знаците на задната врата.
— Аз съм католически свещеник, сине мой. Нашият военен аташе иска да си поговорите. — Той отвори вратата.
— Готов съм да направя много неща за вашите хора, но не и да се запиша в американската армия — засмя се шофьорът и се наведе, за да надникне в лимузината. — С какво мога да ви бъда полезен, господине?
— Къде заведе нашите хора? — запита някой в сянката на задната седалка. Лицето му не се виждаше.
— Кои хора? — запита алжирецът с внезапна тревога.
— Двамата, които взе от летището преди няколко часа — сакатия и приятеля му.
— Щом сте от посолството и те искат да ви кажат къде са, ще ви се обадят, нали?
— Ти ще ми кажеш! — Трети, с мощно телосложение човек, в шофьорска униформа, се появи зад багажника на колата. Втурна се напред, вдигна дебела, страшна на вид палка и я стовари върху черепа на алжиреца. После натика жертвата си в колата, а старецът, предрешен като свещеник, се качи зад него и затвори вратата. Униформеният шофьор изтича и седна отпред. Лимузината се понесе по улицата.
След час, на безлюдната улица „Удон“, на една пресечка от Плас Пигал, от големия автомобил бе изхвърлено обезобразеното, окървавено тяло на алжиреца. Вътре в колата фигурата в сянката се обърна съм самозвания възрастен свещеник, който му беше лично подчинен.
— Вземи си колата и чакай пред хотела на сакатия. Не заспивай! Ще те сменят сутринта и цял ден ще можеш да си почиваш. Докладвай всяко негово движение и го следвай навсякъде. Не ме разочаровай!
— Никога, господине!
Димитрий Крупкин изглеждаше по-висок и по-пълен, отколкото беше всъщност. Имаше приятно, макар малко месесто лице и аристократична осанка. Дебелите му вежди, добре поддържаната му прошарена коса и брада се съчетаваха по привлекателен начин с живите сини очи и постоянната усмивка. Той приличаше на човек, който се наслаждава на живота и работата си и влага разум и в двете. Той седеше в едно сепаре с лице към задната стена на празния ресторант в Епернон и се взираше в Алекс Конклин, седнал до непредставилия се Борн, който току-що беше заявил, че вече не пие алкохол.
— Това е краят на света — възкликна руснакът. Говореше английски със силен акцент. — Виждате ли какво може да се случи на един добър човек в този разглезен Запад? И всичко заради родителите ти. Трябваше да останат у нас.
— Да не би да искаш да се обзаложиш къде има повече алкохолици — в моята или в твоята страна?
— За такова нещо на пари не се обзалагам — ухили се Крупкин. — Като стана въпрос за пари, скъпи ми противнико, как и къде ще си получа парите, за които се уговорихме снощи по телефона?