— Как и къде искате да ги получите? — запита Джейсън.
— Аха, значи вие сте моят благодетел, господине?
— Да, аз ще ви платя.
— Чакай малко! — прошепна Конклин, с поглед към входа на ресторанта. С ръка на челото се наведе към отворената страна на сепарето, после бързо се отдръпна, докато келнерът настаняваше една двойка на ъгловата маса отляво на вратата.
— Какво има? — попита Борн.
— Не знам… Не съм сигурен.
— Кой влезе, Алекс?
— Точно това се чудя. Познавам го отнякъде, но откъде?
— В сепаре ли седна?
— Не, на маса. В ъгъла зад бара. С жена е.
Крупкин седна на крайчеца на стола и извади от портфейла си огледалце с размерите на кредитна карта. Закри го в шепи и предпазливо нагласи ъгъла.
— Вероятно не пропускаш страниците на светския живот в Париж — изхили се руснакът и отново прибра огледалцето в портфейла си. — Този работи в италианското посолство, а това е жена му. Паоло и Давиния не знам кои си, с някаква благородническа титла, струва ми се. Със сигурност от дипломатическия корпус. Дават доста добри приеми и очевидно тънат в пари.
— Не се движа в тези среди, но съм го виждал някъде и преди.
— Разбира се. Прилича на италианска филмова звезда на средна възраст или на производител на вина, който възхвалява предимствата на класическото вино „Кианти“ в телевизионните реклами.
— Може би имаш право.
— Сигурен съм. — Крупкин се обърна към Борн. — Ще ви напиша името на банката и номера на сметката в Женева. — Руснакът извади писалка и придърпа книжната салфетка. Не успя да ги използва, защото един около тридесетгодишен мъж в плътно прилепнал костюм се приближи бързо към масата.
— Какво има, Сергей? — попита Крупкин.
— Не е за вас, господине. За него е — отвърна помощникът на руснака и посочи с глава Борн.
— Какво има? — повтори въпроса Джейсън.
— Проследили са ви. Отначало не бяхме сигурни — забелязахме само някакъв старец, който често ходеше до тоалетната. На два пъти се измъкна бързо от колата, уж за да се облекчи, а след втория се обади по радиотелефона и надникна през прозореца, за да види името на ресторанта. Това беше само преди минути.
— Откъде знаете, че преследва мен?
— Защото пристигна малко след вас, а ние бяхме тук половин час преди това и обезопасявахме района.
— Обезопасявахте района! — избухна Конклин, като гледаше Крупкин. — Мислех, че тази среща е само между нас!
— Скъпи Алексей, добри ми Алексей, кой може да ме спаси от мен самия! Можеш ли да повярваш, че ще се срещна с теб, без да се погрижа за собствената си безопасност? Не се боя от теб, стари ми приятелю, а от твоите агресори във Вашингтон. Можеш ли да си представиш? Заместник-директорът на ЦРУ води преговори с мен за някакъв човек и се преструва, че мисли, че аз не го познавам. Съвсем аматьорска тактика.
— Върви по дяволите! Нищичко не съм му казвал!
— Е, тогава грешката е моя. Извини ме, Алексей.
— Няма нужда — прекъсна го решително Джейсън. — Старецът е от хората на Чакала…
— Карлос! — възкликна Крупкин. Лицето му пламна, живите му сини очи заискриха от гняв. — Теб ли преследва Чакала, Алексей?
— Не, него — благодетеля ти.
— Мили Боже! Сега всичко си идва на мястото. И така, имам честта да се запозная с ужасния Джейсън Борн. За мен е голямо удоволствие, господине! Имаме една и съща цел, що се касае до Карлос, нали?
— Ако хората ви са добри, ще постигнем тази цел преди да е изтекъл и час. Хайде да се махаме оттук и да се измъкнем през задния вход, кухнята, или някой прозорец или каквото и да е! Открил ме е и се обзалагам, че вече идва, за да ме залови. Само че не знае, че ние знаем това. Тръгваме!
Тримата мъже станаха. Крупкин инструктира помощника си:
— Докарай колата отзад на служебния вход, ако има такъв, но го направи непринудено, Сергей! Никакво бързане, разбра ли?
— Можем да отидем с колата на половин километър надолу по пътя и да завием по поляната, която свършва зад къщата. Така старецът в колата няма да ни види.
— Много добре, Сергей! Подкреплението да остане на място, но да има готовност.
— Разбира се, другарю. — Помощникът забърза към официалния вход.
— Подкрепление? И подкрепление ли имаш? — избухна Алекс.
— Моля те, Алексей, защо шикалкавиш? Това, в края на краищата, си е твоя грешка. Снощи по телефона дори не ми каза, че заговорничиш срещу собствения си заместник.
— Не беше заговор, за Бога!
— Е, да не би да става дума за прекрасно разбирателство между началството и подчинените? Не, Алексей Консоликов, ти знаеше, че можеш, да кажем, да ме използваш, и ти го направи. Не забравяй никога, стари ми, прекрасни противнико, че си руснак.