— После църквата ви изпревари. Изхвърли го преди вас.
— Никога не подценявам Ватикана — засмя се Димитрий. — Най-накрая се оказа, че нашият безумен Йосиф Сталин не си е давал ясна сметка за приоритетите, след като е попитал колко батальона има Папата. Негово Светейшество не се нуждае от батальони. Той постига повече, отколкото Сталин някога е постигнал с всичките си чистки. Властта принадлежи на онзи, който внуши най-голям страх, не е ли така, Алексей? Всички принцове на този свят ползват страха по най-резултатен начин. В последна сметка всичко се върти около смъртта — страха от нея, преди или след. Кога ли всички ние ще пораснем и ще ги пратим по дяволите?
— Смърт — прошепна Джейсън. — Смърт на улица „Риволи“, в „Морис“. Сестрите на Магдалена… Божичко, съвсем бях забравил! Доминик Лавие! Тя беше в хотел „Морис“ — може би още е там. Беше ми казала, че ще работи с мен!
— Защо? — рязко попита Крупкин.
— Защото Карлос е убил сестра й, а тя е трябвало или да тръгне с него, или също да умре. — Борн се извърна към телефонната уредба. — Трябва ми телефона на „Морис“…
— Четири, две, шест, нула, три, осем, шест, нула — издиктува Крупкин, а Джейсън грабна един молив и записа цифрите в бележника на Алекс. — Чудесно място — някога е било известно като „Хотела на кралете“. Там най-много ми харесва скарата.
Борн набра номера и вдигна ръка, за да запазят тишина. Помоли да го свържат с мадам Бриел — името, на което се бяха спрели. Когато телефонистката отговори: „Един момент“ той кимна с облекчение към Алекс и Димитрий Крупкин. Госпожа Лавие вдигна слушалката.
— Да.
— Аз съм, мадам — каза Джейсън. Френският му беше със съвсем лек английски акцент. Хамелеона беше в стихията си.
— Икономът ви предположи, че ще ви намерим тук. Роклята ви е готова. Молим да ни извините за закъснението.
— Беше поръчана за вчера до обяд, глупак такъв! Исках да я облека снощи в Гран Вефур! Направо ме провалихте!
— — Хиляди извинения! Можем да ви я изпратим в хотела веднага.
— Говорите глупости! Сигурна съм, че икономката ми ви е казала, че съм тук само за два дни. Занесете я в апартамента ми на улица „Монтен“ и то до четири часа, защото в противен случай ще си получите парите след шест месеца!
Госпожата трясна слушалката.
На челото на Борн бяха избили капки пот.
— Вече съм отвикнал — каза той, като си поемаше дълбоко дъх. — Тя има апартамент на улица „Монтен“ и ще бъде там след четири часа.
— Коя, по дяволите, е тази Доминик? — почти изкрещя обърканият Конклин.
— Доминик Лавие — отвърна Крупкин. — Само че тя използва името на покойната си сестра — Жаклин. Представя се за сестра си от години.
— И това ли знаете? — извика слисаният Джейсън.
— Да, но не ни беше от полза. Хитростта можеше да се разгадае — външна прилика, няколкомесечно отсъствие, тук-таме козметична операция, добро организиране на нещата — нещо нормално в ненормалния свят на висшата мода. Кой на кого обръща внимание в тези повърхностни среди? Наблюдаваме я, но никога не ни е завела до Чакала. Липсва й директна връзка с него. Всичко, което му докладва, се филтрира; при всяко предаване на щафетата има каменна стена. Така действа Чакала.
— Не винаги — възрази Борн. — Един човек на име Сантос с кафене в Аржантьой — „Сърцето на войника“ се казваше — имаше връзка и ми я каза. Беше много специална.
— Беше? — вдигна вежди Крупкин. — Имаше? В минало време ли говорите?
— Мъртъв е.
— А кафенето в Аржантьой още ли процъфтява?
— Затворено е — призна Джейсън. Не звучеше като поражение.
— И връзката се прекъсна, нали?
— Да, но вярвам на думите му, защото го убиха заради това, което ми каза. Той се опитваше да се измъкне, също като тази Лавие, само че неговата връзка води обратно към началото. Към Куба, където Карлос някога спасил от екзекуция един подобен на себе си саможивец. Знаел е, че може да използва този човек, този внушителен великан, който можел да действа в света на човешките отрепки и да му бъде пръв помощник. Сантос наистина имаше директна връзка. Доказа го с това, че ми даде още някакъв номер, на който Чакала се обади. Много малко хора могат да сторят това.
— Приказно — каза Крупкин, като не сваляше очи от Борн. — Но както би попитал моят чудесен стар противник Алексей, който ви гледа със същото любопитство като мен, за какво намеквате, господин Борн? Думите ви са неясни, но вашите скрити обвинения излъчват заплаха.