— Добре де, добре. — Алекс върна бележника в чекмеджето и го затвори. — Но ако не поиска да ни помогне, ще взема тази малка черна книжка.
— Ще помогне — обади се Борн. — Казвам ви, че иска да се измъкне, а това може да стане само ако Чакала е мъртъв. Парите са на второ място — не че са без значение, но най-важното е да се измъкне.
— Пари ли? — учуди се Крупкин. — Какви пари?
— Предложих да й платя и ще го сторя.
— А парите съвсем не са на заден план за госпожа Лавие, уверявам ви — добави руснакът.
В хола се чу как ключът се завъртя в ключалката. Тримата мъже се обърнаха към вратата, през която влезе изненаданата госпожа Лавие. Учудването беше мимолетно и не наруши спокойствието й. С извитите си вежди тя приличаше на царствен манекен. Прибра, без да бърза, ключовете в обшитата с мъниста чанта, хвърли поглед към натрапниците и заговори на английски.
— Е, Крупи, трябваше да се досетя, че и ти си замесен в цялата бъркотия.
— А, ето те и теб, прелестна Жаклин, или ако искаш да оставим преструвките, Доми?
— Крупи? — възкликна Алекс. — Доми?… Да не сте роднини?
— Другарят Крупкин е един от най-известните офицери от КГБ в Париж — каза Лавие, като се отправи към дългата червена маса зад белия копринен диван, на която сложи чантата си. — Познанството с него е необходимо условие в някои среди.
— Това си има предимствата, скъпа Доми. Не можеш да си представиш каква дезинформация ми предлага Ке д’Орсе в тези кръгове. Веднъж като я опиташ и вече ти е ясно, че е лъжлива. Между другото, разбрах, че си се срещнала с високия ни американски приятел и дори си преговаряла с него и затова мисля, че е редно да те представя на колегата му… Госпожо, да ви представя господин Александър Консоликов.
— Не ти вярвам. Той не е руснак. Една немита мечка би се усетила отдалече.
— А ти ме срази, Доми! Но имаш право. Роднинските чувства ме подведоха. Той може и сам да се представи, ако иска.
— Казвам се Конклин, Алекс Конклин, и съм американец, госпожо Лавие. Въпреки че нашият общ приятел Крупи е донякъде прав — моите родители бяха руснаци и аз говоря перфектно езика, така че не му се удава да ме заблуди, когато сме в компания на руснаци.
— Смятам, че това е чудесно.
— Е, поне е интригуващо, ако познавате добре Крупи.
— Аз съм смъртно ранен — възкликна Крупкин. — Но моите рани са без значение за тази среща. Ще работиш ли с нас, Доми?
— Да, Крупи. Кълна се, че ще работя за вас! Искам само Джейсън Борн да изясни предложението, което ми направи. С Карлос съм като затворено в клетка животно, но без него съм само една старееща полуизоставена куртизанка. Искам той да плати за смъртта на сестра ми и за всичко останало, което ми стори, но не искам да спя на улицата, в калта.
— Каква е вашата цена? — попита Джейсън.
— Напишете я — поясни Конклин, поглеждайки Крупкин.
— Почакайте — каза Лавие, приближавайки се към бюрото. — След няколко години ставам на шестдесет и ако Чакала го няма и ако не заболея смъртоносно, ми остават още петнадесет-двадесет години живот. — Тя се наведе над бюрото, написа една цифра на бележника си, откъсна листчето, изправи се и погледна високия американец. — Заповядайте, господин Борн. Не мисля да се пазаря. Смятам, че цената е справедлива.
Джейсън вдигна хартийката и прочете цифрата — 1 милион щатски долара.
— Справедлива е — каза той и върна листчето на Лавие. — Само добавете как и къде искате да ви се изплати и ще направя необходимото, веднага щом излезем оттук. Парите ще са на посоченото място още утре сутринта.
Застаряващата куртизанка погледна Борн в очите.
— Вярвам ви — каза тя, наведе се отново към бюрото и добави останалите инструкции. После се изправи и върна листчето на Борн. — Сделката е сключена, господине, и дано Господ унищожи врага ни, защото иначе сме загубени.
— Говорите като една от Сестрите на Магдалена.
— Говоря като уплашена до смърт жена. Борн кимна.
— Имам няколко въпроса — каза той. — Искате ли да седнем?
— Да. Но искам и цигара. — Лавие се отправи към дивана, отпусна се върху възглавниците и протегна ръка за чантата си на червената маса. Извади пакет цигари, издърпа една и взе златната запалка от масичката за кафе. — Ужасен навик, но в някои моменти много помага — каза тя, щракна запалката и пое дълбоко дима. — Какви са въпросите ви, господине?
— Какво се случи в хотел „Морис“? Как се случи?
— Заради жената, предполагам, че беше вашата жена… Както се бяхме разбрали, вие и приятелят ви от Втори отдел бяхте на такова място, че когато Карлос дойде да ви хване в капана си, да можете да го застреляте. Но по някакви непонятни за никого причини вашата жена започна да пищи, точно когато пресичахте улица „Риволи“ — останалото знаете… Как можахте да ми кажете да взема стая в „Морис“, след като знаехте, че тя е там?