— Отговорът е прост — не знаех, че тя е там. Какво е положението в момента?
— Карлос все още ми се доверява. Казва, че за всичко е виновна онази жена, съпругата ви, както разбрах, и че грешката не е моя. В края на краищата вие бяхте там, което доказва моята вярност. Ако не беше офицерът от Втори отдел, щяхте да сте мъртъв.
Борн отново кимна.
— Как можете да се свържете с него?
— Не мога лично. Никога не съм могла, а и не съм искала. Той предпочита по друг начин, чековете ми пристигат навреме, така че нямам причина да искам личен контакт.
— Но ви чух да му пращате сведения.
— Така е, но никога лично. Обаждам се на неколцина старци в евтини кафенета — имената и номерата се сменят всяка седмица — и само няколко души знаят за какво всъщност говоря. Но тези, които разбират, веднага се обаждат на други, които също звънят някому. Известията се предават по такъв начин. И то много бързо, бих добавила.
— Нали ви казах — натърти Крупкин. — Всяка щафета завършва с някакво фалшиво име и мръсно кафене — истинска каменна стена!
— И все пак сведенията достигат до целта си — повтори Конклин думите на Лавие.
— И все пак Крупи е прав. — Застаряващата, но все още привлекателна дама смучеше нервно цигарата си. — Пътищата са толкова заплетени, че практически не могат да бъдат проследени.
— Това не ме тревожи — каза Алекс, имайки предвид нещо, което убягваше на другите. — Дадохте ни ясно да разберем, че сведенията стигат бързо до Карлос.
— Така е.
Конклин погледна втренчено Лавие.
— Искам да изпратите възможно най-бързо послание до Чакала. Да му кажете, че трябва да говорите лично с него. Че е нещо спешно, което не можете да доверите на никого другиго, освен на него.
— И какво е то? — избухна Крупкин. — Какво може да е толкова важно, че Чакала да се съгласи? Също както и на господин Борн, капаните са му станали мания, а при сегашните обстоятелства всяко искане за лична среща направо мирише на клопка!
Алекс поклати глава и закуцука до прозореца, отново дълбоко се замисли. Очите му гледаха напрегнато и съсредоточено. И изведнъж бавно се разшириха, втренчиха се на улицата под прозореца. „Господи, това може да свърши работа“ — прошепна той.
— За какво говориш? — учуди се Борн.
— Бързай, Димитрий! Обади се във вашето посолство и ги накарай да изпратят тук най-голямата и най-красивата дипломатическа лимузина, с която руският пролетариат разполага!
— Какво?
— Направи го! Бързо!
— Алексей…?
— Веднага!
Силата и настоятелността на Конклин подействаха. Руснакът бързо се приближи до седефения телефон и набра някакъв номер, като не откъсваше въпросителния си поглед от Алекс — все така втренчен надолу в улицата. Лавие извърна очи към Джейсън, но той само поклати с недоумение глава. Крупкин заговори по телефона — кратки отривисти изречения на руски.
— Готово — каза офицерът от КГБ и остави слушалката. — А сега трябва да ме убедиш, че имаш изключително важна причина за това.
— Москва — отвърна Конклин, все още загледан през прозореца.
— Алекс, за Бога…
— За какво говориш? — изрева Крупкин.
— Трябва да махнем Карлос от Париж — отговори Конклин и се извърна към тях. — Най-добре е да го пратим в Москва. — И преди някой от изненаданите мъже да реагира, се извърна към Лавие. — Казвате, че той все още ви вярва?
— Няма причина да не е така.
— Тогава само две думи ще са достатъчни: „Москва. Спешно.“ Това е в основата на известието, което ще му пратите. Кажете го по какъвто начин искате, но добавете, че положението е толкова критично, че може да разговаряте само с него.
— Но аз никога не съм го правила. Познавам мъже, които са го виждали и които, когато са пияни, се опитват да го опишат, но аз изобщо не знам как изглежда.
— Още по-добре — прекъсна я Конклин и се обърна към Борн и Крупкин. — В този град той държи всички карти, всички до една. Има оръжие, неуловима мрежа от убийци и куриери и хиляди места, в които може да се скрие или от които може да изскочи. Париж е неговата територия, неговото убежище. Можем да се въртим слепешком из целия град цели дни, седмици и дори месеци, без да постигнем нищо, докато в един момент вие с Мари се окажете на мушката му… Можеш да прибавиш и мен, и Mo към този сценарий. Лондон, Амстердам, Брюксел, Рим — всеки един от тях е по-добър за нас отколкото Париж, но Москва е най-добра. Странно е наистина, че това е единственият град, който има хипнотично влияние върху него, а в същото време е най-негостоприемен.