— На старците са им казали, че Монсеньора ще отсъства няколко дни. Те обаче трябва да продължат да търсят високия американец и сакатия му приятел и да си записват къде са ги забелязали.
— Добре си си свършила работата.
— Когато предадох информацията, той не каза нито дума. Но самото му дишане издаваше страхотна ненавист. Направо се смразих.
— Тръгнал е за Москва — каза руснакът. — Вероятно през Прага.
— Какво ще правите сега?
Крупкин отметна глава и се засмя тихо и престорено. После я погледна и с усмивка отговори:
— Москва.
33
Брайс Оугълви, делови партньор на Оугълви, Спофорд, Крауфорд и Коен, се гордееше със самодисциплината си. Не само с външния израз на сдържаност, но и с хладното спокойствие, което налагаше на най-скритите си страхове в критични моменти. При все това, когато само преди петдесет минути влезе в канцеларията си и чу скрития си частен телефон да звъни, го прониза тревога, че го търсят толкова рано, и то по този телефон. После чу гласа на съветския генерален консул в Ню Йорк, който със силен акцент поиска да се срещнат веднага, и усети внезапна празнота в гърдите си. А когато руснакът му нареди — всъщност заповяда — да бъде след час в хотел „Карлайл“ апартамент 4-С, а не в апартамента на Тридесет и втора улица и булевард „Медисън“, където обикновено се срещаха, Брайс усети как празнотата в гърдите му се запълва от обгаряща болка. Слабо се бе противопоставил на предложената изненадваща и непредвидена среща, а отговорът на руснака превърна болката в огън, чиито пламъци тръгнаха нагоре към гърлото:
— Ще ти покажа нещо, което ще те накара от сърце да съжаляваш, че се познаваме, а не само че ще се видим тази сутрин. Бъди там!
Оугълви се облегна на седалката в колата, като силно притисна тапицерията и изпружи вдървените си крака на килимчето на пода. В ума му се въртяха неясни мисли за лично богатство, власт и влияние. Трябваше да се стегне! В края на краищата, той беше Брайс Оугълви, известният Брайс Оугълви, вероятно най-преуспяващият адвокат в цял Ню Йорк и на второ място след Рандълф Гейтс в областта на корпоративното и антимонополното право.
Гейтс! Самата мисъл за този мръсник го разведри. „Медуза“ бе поискала незначителна услуга от прочутия Гейтс, която нямаше да има последствия за него — да назначи един съвсем подходящ човек в някаква специална правителствена комисия, а той дори не благоволи да отговори на телефонните им обаждания! Обаждания, осъществени чрез друг, напълно приемлив източник — считания за безукорен, непредубеден началник на снабдяването на Пентагона — онзи задник, генерал Норман Суейн, който винаги искаше най-точна информация. Е, може би не само информация, но Гейтс нямаше как да знае за другото… Гейтс? Онази сутрин „Таймс“ беше написал нещо за него — че е отказал да участва в някакво изкупуване на акции, организирано против волята на акционерите. Какво ли точно беше?
Колата се плъзна по бордюра пред хотел „Карлайл“, където семейство Кенеди обичаше да отсяда при посещенията си в Ню Йорк, сега предпочитано място за тайните срещи на руснаците. Оугълви изчака униформеният портиер да отвори задната лява врата и чак тогава слезе. Обикновено не правеше така, защото смяташе, че закъснението е излишна превземка. Тази сутрин обаче нарочно се забави — трябваше да се овладее! Трябваше да бъде „леденият“ Оугълви, от когото противниците му в съда се страхуваха.
Изкачването с асансьора беше бързо, крачките му по покрития със син мокет коридор до апартамент 4-С — все по-бавни с приближаването до вратата. Известният Брайс Оугълви пое дълбоко и спокойно дъх, изправи се като свещ и натисна звънеца. След двадесет и осем секунди, които адвокатът отброи с раздразнение, съветският генерален консул отвори вратата. Беше слаб, среден на ръст, с остри черти, опъната бледа кожа, с големи кафяви очи.
Владимир Суликов беше на седемдесет и три години, жилав, кипящ от енергия — учен и бивш професор по история в Московския университет, убеден марксист и, колкото и да е странно, като се има предвид длъжността му, не беше член на комунистическата партия. В действителност, той не членуваше в никаква ортодоксална политическа организация. Предпочиташе пасивната роля на неортодоксална личност в едно колективистично общество. Това, както и изключителният му интелект му служеха добре — беше пращан на постове, на които някои хора с по-конформистко мислене нямаше да са дори наполовина толкова полезни. Комбинацията на тези качества, както и любовта му към физическата активност правеха Суликов да изглежда десет-петнадесет години по-млад. Държеше в напрежение тези, които разговаряха с него — излъчваше мъдрост, натрупана с годините, и я използваше с младежка жизненост.