— Майната ви…
— Предупредих ви, синьор. Разходите са още четвърт милион американски долара.
— Да не сте откачили!
— Колко сте вулгарен. Общата сума е милион и сто и петдесет хиляди долара, които трябва да бъдат изплатени по начин, който нашите куриери в Ню Йорк ви кажат. Ако не го сторите, тогава във върховете на Бруклин ще усетят липсата ви, синьор Дефацио.
— Къде са обектите? — попита победеният капо супремо, който явно страдаше от поражението си.
— На малко частно летище в Поанкаре, на около четиридесет и пет минути път от Париж. Чакат самолет, който поради лошото време се е приземил в Поатие. Очевидно не може да пристигне по-рано от час и четвърт.
— Носите ли всичко, което поискахме — попита Марио.
— Всичко е тук — отвърна графинята и посочи големия черен куфар на стола до вратата.
— Кола, бърза кола! — извика Дефацио, докато роднината му палач вземаше куфара.
— Отвън е — поясни графът. — Шофьорът знае къде да ви заведе. Ходил е и друг път до това летище.
— Хайде, братовчеде. Днес хем прибираме парите, хем ще можеш да си разчистиш сметките.
Частното летище в Поанкаре беше пусто. Само зад гишето в малката зала за пътниците седеше самотен служител, а в радиокулата имаше един авиодиспечер, нает за дежурствата. Алекс Конклин и Mo Панов изостанаха директно назад, докато Борн изведе Мари навън към водещата към летището врата в металната, висока до кръста стена. Наземните лампи очертаваха две кехлибарени ивици от двете страни на пистата. Бяха ги запалили преди броени минути в очакване на самолета от Поатие.
— Още малко остана — каза Джейсън.
— Всичко е толкова глупаво! — сопна се жената на Дейвид Уеб. — Всичко!
— Няма причини да оставаш. Напротив, трябва да заминеш. Да оставаш сама в Париж е неразумно. Алекс е прав. Ако хората на Карлос те открият, ще те вземат за заложница. Защо да рискуваме?
— Защото мога да се скрия някъде и защото не искам да съм на хиляди километри далеч от теб. Ще ми простите, че се тревожа за вас, господин Борн. Погрижете се за себе си.
Джейсън я погледна и беше благодарен, че в тъмнината тя не може да види ясно очите му.
— Тогава бъди разумна и помисли — изрече студено той, като изведнъж се почувства стар за такава очевидно престорена безсърдечност. — Знаеш, че Карлос е в Москва и че Крупкин е по следите му. Сутринта Димитрий ще ни изпрати там със самолет и тогава ще бъдем под закрилата на КГБ в най-затворения град в света. Какво повече можем да искаме?
— Преди тринадесет години си бил под закрилата на американското правителство в един малък жилищен квартал в Ийст Сайд в Ню Йорк, но не си имал кой знае каква полза от това.
— Има огромна разлика. Тогава Чакала знаеше точно къде отивам и кога ще бъда там. А сега дори не може да му мине през ум, че знаем, че е в Москва. Сега си има други, лични проблеми и си мисли, че сме в Париж — заповядал е на хората си да не престават да ни търсят.
— Какво ще правиш в Москва?
— Ще узнаем едва след като пристигнем, но каквото и да е, ще е по-добре от Париж. Крупкин е зает. Всеки високопоставен офицер на площад „Дзержински“ който говори френски, е под наблюдение. Каза ми, че френският е стеснил кръга на възможностите и че нещо трябва да го пробие. Нещо ще го пробие. Шансовете са на наша страна. И когато това стане, не мога да се страхувам, че си тук.
— Това е най-милото, което си ми казал през последните тридесет и шест часа.
— Сигурно. Трябва да бъдеш с децата и го съзнаваш. Ще бъдеш в безопасност, ще те пазят… а и децата имат нужда от теб. Госпожа Купър е страхотна, но не е майка им. Освен това брат ти сигурно вече е накарал Джейми да пуши от неговите кубински пури и да играе с него на „монопол“ с истински пари.
Мари погледна съпруга си в тъмнината. Нейният глас също прозвуча развеселено.
— Благодаря ти за шегата. Имам нужда от това.
— Вероятно е вярно — онова за брат ти, искам да кажа. Ако сред служителките има хубавици, много е възможно синът ни вече да е изгубил девствеността си.
— Дейвид!
Борн млъкна. Мари се изкикоти.
— Май наистина не мога да споря с теб — призна тя.
— Щеше да го направиш, ако аргументите ми не ги биваше, доктор Сен Жак. Това поне съм научил през последните тринадесет години.
— Все още възразявам срещу това лудешко връщане във Вашингтон! Оттук до Марсилия, после до Лондон, после до летище „Дълес“. Много по-просто е да се вземе самолет от „Орли“ до Щатите.
— Идеята е на Питър Холанд. Лично ще те посрещне, така че питай него. Не може да се каже, че е твърде разговорлив по телефона. Подозирам, че не иска да се свързва с френските власти, защото се страхува от изтичане на информация към хората на Карлос. Сама жена с обикновено име на един от пълните самолети вероятно е най-доброто решение.