— Повече време ще прекарам в чакалните, отколкото във въздуха.
— Вероятно. Затова си прикрий дългите крака и си носи Библия.
— Колко си мил — каза Мари и го погали по лицето. — Внезапно пак чух теб, Дейвид.
— Какво? — Борн отново не реагира на нежността й.
— Нищо… Ще ми направиш ли една услуга?
— Каква? — безизразно запита Джейсън.
— Върни ми Дейвид.
— Хайде да видим какви са последните сведения за самолета — предложи Борн с рязък и безчувствен глас, хвана я за лакътя и я поведе обратно в залата.
Остарявам… и вече не мога да бъда същият. Хамелеона се изплъзва. Въображението ми вече не е каквото беше. Но не мога да се откажа! Не точно сега! Махай се от мен, Дейвид Уеб!
Щом влязоха в малката зала, телефонът иззвъня. Самотният чиновник вдигна слушалката.
— Oui?
След около пет секунди той отвърна:
— Merci — затвори телефона и се обърна към четиримата на френски. — Беше кулата. Самолетът от Поатие ще кацне след около четири минути. Пилотът моли да сте готова, госпожо, тъй като иска да изпревари фронта на лошото време, който се движи на изток.
— Ще бъда — съгласи се Мари и се втурна към Алекс Конклин и Mo Панов. Сбогуваха се набързо, прегърнаха се силно, изрекоха искрени думи. Борн отново изведе жена си навън.
— Изведнъж се запитах къде ли е охраната на Крупкин — попита тя, докато Джейсън отваряше вратата. После тръгнаха към осветената писта.
— Не ни трябва — отвърна той. — Съветската стана явна на булевард „Монтен“ и се предполага, че посолството е под наблюдение. Няма гардове, които да се втурват към колите, следователно от наша страна няма движение, което да бъде докладвано на хората на Карлос.
— Разбирам.
До тях долетя шумът на малък самолет, който направи кръг над летището и кацна на хиляда и двестаметровата писта.
— Много те обичам, Дейвид — извика Мари, за да заглуши рева на самолета, който се носеше към тях.
— И той те обича много — отвърна Борн. Образите се смесваха в съзнанието му. — Аз те обичам много.
Самолетът изникна пред тях между редицата кехлибарени светлини — бяла машина с форма на куршум, с къси, обърнати назад крила, подобна на разгневено насекомо. Пилотът направи кръг и спря. Самолетът се разтресе, автоматичната врата за пътниците се отвори, металната стълба се спусна към земята. Джейсън и Мари се затичаха към нея.
Внезапно от всички страни повя смъртоносен вятър, завихри се, обгърна ги и ги поведе в някакъв неспирен танц със смъртта. Стреляше се. Два автомата — един по-наблизо и един по-надалеч. Прозорците дрънчаха и се разпадаха, пронизителен зловещ писък изригна от залата, известявайки смъртоносно попадение.
Борн сграбчи с две ръце Мари през кръста, повдигна я и я напъха в самолета, после изкрещя на пилота:
— Затворете вратата и се махайте оттук!
— Mon Dieux! — изрева човекът в кабината. — Изчезвайте! — заповяда той на Джейсън да се отдалечи от вратата и стъпалата. Форсира двигателя и самолетът подскочи напред. Джейсън се хвърли на земята и погледна нагоре. Мари беше притиснала лице към стъклото и пищеше истерично. Машината се стрелна с грохот по пистата. Беше свободен.
Не и Джейсън. Беше облян от кехлибарените светлини и все едно че участваше в някакъв театър на сенките. Независимо къде стоеше, дали коленичеше, или лежеше, силуетът му се очертаваше еднакво ясно на жълтооранжевия фон. Затова измъкна пистолета, който му бе дал Бернардин, и започна да се хлъзга и извива като змия, пресичайки асфалта, приближавайки се до тревата отвъд оградата с вратата.
Стрелбата започна отново. Три отделни изстрела вътре в залата. Единият вероятно беше от пистолета на Конклин или от този на чиновника, ако беше въоръжен. Панов нямаше оръжие. Кого бяха ранили?… Нямаше време! Най-близкият автомат забълва огън — равномерен, продължителен и смъртоносен огън, който целеше едната стена на малката сграда и вратата.
Вторият автомат също откри огън. Ако се съдеше по звука, той се намираше на противоположната страна на залата. Само след секунди последваха два отделни изстрела, след втория се чу писък… пак от другата страна на сградата.
— Раниха ме! — гласът беше на мъж, който изпитва ужасна болка… от другата страна на сградата. Автоматът! Джейсън бавно се надигна в тревата и силно приведен се взря в тъмнината. Нещо помръдна. Той вдигна пистолета и стреля в движещата се мишена, скочи и се втурна през зоната около вратата, като се извръщаше и натискаше спусъка, докато се озова извън обсега на куршумите. Беше достигнал до източната страна на сградата, където пистата свършваше, а заедно с нея и кехлибарените светлини. Покатери се предпазливо на ниската ограда, която на това място беше успоредна на ъгъла на малката зала. Сивобелият чакъл на паркинга му помогна да види гърчещия се силует с автомат в ръцете. Човекът се опря на него и се надигна.